Но Иван със своята майка също не умееше да спори, затова скоро животът стана такъв: сутрин Мария тичаше на работа, Дарина водеше децата на детска градина, вечер Иван прибираше момчетата, а Мария по това време трябваше да е у дома нагласена и да пържи кюфтета или нещо друго апетитно. Дарина беше умна жена: светлокосото момиче започна да вдига скандали, Иван се затъжи за домашните кюфтета и чистотата, като междувременно си припомни, че го чакат три години памперси и крясъци, а момчетата ревяха всеки път, когато баща им си тръгваше.
Дарина не беше предвидила само едно: че на Мария този живот ще ѝ хареса. Докато се грижеше за дома, тя никога не усещаше трудът ѝ да бъде ценен – Иван наистина обичаше чистотата, но приемаше за даденост това, че Мария готви и чисти; децата пък напълно обезсмисляха всичките ѝ усилия. На работа обаче всичко започна веднага да ѝ се получава и началничката ѝ – строга жена с нарисувани вежди – хвалеше Мария и я даваше за пример. През уикендите можеше да излезе на разходка в парка вместо да седи пред телевизора, а косата си можеше да боядиса във всякакъв цвят – дори син. Затова когато Иван дойде с наведена глава и каза, че повече така не може, Мария изведнъж отвърна:
– И аз също. Предлагам официално да подадем молба за развод. А майка ти можеш да вземеш при себе си – нека учи новата ти жена как се живее.
Последното го каза най-вече за да изплаши Иван: на Дарина Мария беше благодарна. И не я гонеше въпреки че честно призна:
– Мамо, аз не искам да се помирявам с Иван. Там има дете – то има нужда от баща си. Момчетата той не ги изоставя. А аз ще се справя и сама.
– Какво сама! – възмути се Дарина. – Кой ще те вземе с „ремарке“!
Мария погледна в огледалото. Днес на работа шофьорът ѝ подари шоколадче просто така. Не, разбира се нямаше намерение веднага някакви авантюри да завързва… Но дали щеше някога пак да бъде нужна на някого…
– Мамо, нужна съм на вашите внуци. Останалото както стане.
Дарина въздъхна тежко – но какво можеше да направи? Наложи ѝ се да приеме решението на Мария. Още месец поживя при нея докато момчетата свикнат с детската градина, а после действително се премести при сина си.
– Ще трябва тези мърлячи аз лично да ги уча как се чисти! – заявяваше тя. – Ако има нужда ми звънни – ако трябва с момчетата ще поседя! Никога не знаеш кога ще те поканят на среща! И стига вече шоколадчета – ще напълнееш!
Мария се усмихна. И си помисли дали пък наистина понякога не е добре просто така… Да я помоли някой ден пак тя самата Дарина малко да погледа синовете ѝ…
