Първа я връхлетя именно тя – парещата, отровна вълна на гнева. Мария стисна юмруци толкова силно, че ноктите ѝ се впиха в дланите. Как можа той? След всички тези години, след като го измъкна от оня свят, обичаше го, роди му деца…
После я заля друго чувство. Страх. Студен и лепкав. Как ще се справи сама? Две малки деца, наем, никакъв трудов опит… Мислите ѝ се объркваха, дишането ѝ се ускори. Машинално притисна децата до себе си, сякаш се страхуваше да не ги отнемат и тях.
А после… нищо. Просто тишина. Мария бавно се отпусна на дивана. В главата ѝ звънтеше. Гледаше сватбената снимка на стената и си мислеше: сега съм сама.
Когато децата заспаха, Мария излезе навън – струваше ѝ се, че в апартамента няма въздух за дишане. Нощният въздух беше тежък и влажен, пропит с горчивината на пелин. На Мария ѝ изглеждаше като сън след поредната безсънна нощ с близнаците. Иван не би могъл да й причини такова нещо. Помнеше как бе казал в трети курс:
– Ако се омъжиш за мен, ще започна работа – разбираш ли – всичко да е както трябва. Няма да съжаляваш.
– Иван, подиграваш ли ми се? Каква сватба? – беше го попитала тогава тя.
А после забременя през четвърти курс и той наистина започна работа, за да може тя да доучи и да гледа децата им. Под краката й изпука забравена от някого пластмасова чашка. Сърцето я присви; поиска й се да върне онези времена, когато той тичаше от работа само и само по-бързо да ги види – нея и момчетата им. Нима това никога повече няма да бъде?
Вкъщи тя се мяташе по опустелия разтегателен диван като в агония; сълзите не идваха; гърдите я стягаха и пареха; изведнъж Мария разбра защо тогава Иван бе постъпил така в младостта си.
На сутринта позвъни Дарина.
– Какво пак е направил този мой калпазанин? – попита строго тя.
Мария започна объркано да разказва всичко. Не искаше да плаче пред Дарина, но избухна в сълзи.
– Ясно – отвърна кратко Дарина и затвори телефона.
Три дни Мария ходеше като в мъгла. Звънеше на Иван – той прекъсваше обажданията й. В едно съобщение написа само, че ще плаща издръжка чрез съда и че децата не му трябват.
„Не е ясно дали са мои или не“, написа още той.
Мария почувства все едно някой я удари под лъжичката. Какво значи „мои или не“? Той сериозно ли?
На четвъртия ден звънът на входната врата прозвуча настойчиво и продължително. Мария скочи веднага с мисълта, че това е Иван… Но на прага стоеше не Иван… а Дарина.
– Дарина? – объркано попита Мария.– Какво правите тук?
– Да ви помирявам дойдох! – промърмори Дарина.– Мозъкът ви е колкото на амеба! За децата някой от вас мисли ли изобщо?
