Погледна ме така, сякаш му казвах, че ще го заведа на Марс.
„Но… защо? След всичко, което ти причиних?“
„Защото искам да видя дали можеш да бъдеш друг човек. И защото аз не искам да се превърна в онзи, който подминава падналия със самодоволна усмивка.“
„А ако се проваля? Ако избягам? Ако… открадна?“
„Тогава поне ще знам, че съм опитал. Но ако никога не опитаме, ще останем затворени в онези класни стаи до края на живота.“
Взе парите с треперещи ръце.
„Не знам какво да кажа.“
„Кажи само „да“ или „не“.“
„Да… моля те… да.“
Дадох му адреса на хостела. Помолих го да е в 7 сутринта пред обекта.
Не бях сигурен, че ще дойде.
Но в 6:50 беше там. Избръснат, изкъпан, с чиста тениска, която си беше купил с остатъка от парите.
Представих го на инженера като стар приятел. Пуснаха го веднага на работа.
Първата седмица беше кошмар. Радо нямаше сила, не беше свикнал с тежкия труд. Но не се оплака. Работеше.
След три месеца имаше договор и стабилна заплата. Намерих му малка квартира в Кючук Париж.
Вчера ми се обади. Покани ме на кафе на Главната.
„Трябва да ти кажа нещо,“ започна той, въртейки чашата. „Обадих се на майка ми, след 14 години. Казах ѝ, че съм добре. Тя започна да плаче. Каза ми, че баща ми е починал преди две години… рак. И че преди да умре, е говорил за мен. Че съжалява.“
„А ти как се чувстваш?“
„Не знам… странно е. Тъга, гняв, облекчение. Всичко. Но… майка ми иска да се видим. И мисля, че съм готов.“
Усмихнах се.
„Наистина се радвам за теб.“
„Виктор… не знам как да ти благодаря. Ти ми смени живота. А ние дори не бяхме приятели. Бях ти… палач.“
„Вече не си. Ти си просто Радо. Човек, който имаше смелост да приеме нов шанс.“
Очите му отново се напълниха със сълзи.
„Как да ти се отблагодаря някога?“
„Бъди добър с някой друг. Някой ден ще видиш човек на дъното. И ще имаш същия момент на избор: да го подминеш… или да му подадеш ръка. Избери ръката.“
„Обещавам.“
Когато се разделихме, осъзнах нещо:
най-сладкото отмъщение не е да видиш врага си на земята, а да му помогнеш да се изправи — и да разбереш, че вече не е твой враг.
