„Каквото можах. Работих по заведения, в супермаркети, на строежи. Но без стабилна квартира… спях по приятели, докато им писне. После улицата. Тук съм от две години. Мия стъкла на светофарите. Понякога изкарвам по 5–10 лева. Понякога нищо.“
Останах няколко секунди мълчалив.
„Знаеш, че ти превърна живота ми в ад четири години, нали? Страх ме беше да ходя на училище.“
Наведе поглед.
„Да. Знам. И съжалявам. Ако това изобщо ти помага.“
„Защо го правеше, Радо? Защо точно мен?“
Вдигна поглед. Очите му блестяха.
„Защото вкъщи аз бях боксовата круша на баща ми. Биеше ме за лоши оценки, защото не бях достатъчно ‘мъж’, за всичко. И аз… изливах цялата тази омраза върху теб. Защото беше по-кротък. Защото знаех, че няма да ми върнеш.“
„И това трябва да те оправдава?“
„Не. Нищо не ме оправдава. Но знаеш ли нещо? Когато цялото училище се подиграваше с мен, след като излязох от гардероба… ти беше единственият, който не хвърли камък. Защо?“
„Защото знаех какво е да си този, над когото се смеят.“
Тогава се пречупи. Разплака се насред гарата, без никакъв срам.
„Виктор… съжалявам. Наистина съжалявам. Ако можех да върна времето…“
„Не можеш. Но кажи ми нещо честно: когато ме удряше, знаеше ли, че не е окей?“
„Знаех. Във всяка секунда. Но бях твърде страхлив, за да спра.“
Поех дълбоко въздух. Извадих портфейла си.
„Ето какво предлагам. Давам ти 40 лева. Взимам ти стая в един хостел за седмица. Ще се изкъпеш, ще се успокоиш. А утре сутрин идваш с мен.“
Той премигна объркано.
„Къде?“
„Във фирмата, където работя. Строителство и ремонти. Търсим нови хора. Заплатата е окей. Мога да те препоръчам.“
