Едва вчера разбрах, че момчето, което ме биеше всеки ден в основното училище, прекарва нощите си на Централна гара в Пловдив.
Разпознах го веднага, въпреки че бяха минали почти двайсет години. Същото остро изражение, същите светли очи. Беше свит върху мокър картон, точно до чакалнята, с една раздърпана раница, притисната до него.
Радо Дамянов. Моето проклятие от пети до осми клас.
Дърпаше ме за косата. Късаше ми тетрадките. Вземаше ми парите за баничка във всяко междучасие. Всеки ден. Децата се смееха, учителите не забелязваха — или не искаха да забележат. Неговите бяха лекари. А аз бях момчето, на което никой не вярваше.
А сега, на 32 години, го виждах как спи на студения под, увит в одеяло, тънко като хартия.
Можех много лесно да го подмина. Но крачка по крачка се приближих до него.
„Радо?“
Той подскочи, изправи се рязко и ме погледна уплашено, готов да избяга. После позна гласа ми.
„Виктор?“
„Да… аз.“
Опита се да се надигне. Дрехите му бяха мръсни, от него се носеше миризма на евтин алкохол и пот.
„Какво искаш? Да видиш докъде съм се докарал? Да ми се подиграваш?“
„Не. Искам само да разбера… какво се случи с теб?“
Усмихна се горчиво. Полу-насмешка, полу-болка.
„Животът, братле. Животът.“
„Но ти имаше всичко. Родители лекари, пари, хубав дом.“
„Имах. До 18. После баща ми разбра, че съм гей. Изхвърли ме още същата вечер. Майка ми… застана на вратата и нищо не каза. Само гледаше как тръгвам с една раница.“
Почувствах стария, стегнат възел в гърлото.
„А после? Какво стана?“
