Наведох се към нея.
— Много съжалявам, прошепнах.
— Миро сякаш го усети, каза тя.
Вчера ми каза да внимавам. Даде ми всичките си пари — „За всеки случай.“
— Той син ли ви беше?
— Не. Просто живеехме в един и същ блок. Но за моите деца беше като по-голям брат. Помагаше им с уроците, носеше им храна, когато аз работех до късно.
Тогава се появи лекар.
— Семейството на Миро Димитров?
Цялата зала се изправи.
— Ние всички сме негово семейство, каза един мъж.
Лекарят преглътна.
— Стабилен е, но е в кома. Следващите 48 часа са решаващи. Може да чува. Ако искате да му кажете нещо, влизайте един по един.
Всеки имаше история.
— Аз съм Андрей. Купувах му цветя за жена си всяка седмица. Розите му бяха единственото, което я караше да се усмихне по време на химиотерапията.
— Аз съм Мария. На рождения ми ден той ми подари роза и ми каза, че всеки човек заслужава някой да си спомни за него.
— Аз съм Георги. Една нощ бях на ръба… Той дойде до колата ми и ми каза, че цветята не трябва да умират само защото човек се чувства сам. Тогава слязох.
Когато влязох аз, Миро беше целият в превръзки, свързан с апарати.
— Аз съм Лора… жената, която никога не купуваше цветя. Но ти винаги ми се усмихваше. Сега разбирам защо вчера ми даде червената роза. Усетил си го, нали? Че днес ние ще сме тези, които ще носят цветя на теб.
Поставих розата до възглавницата му.
До вечерта стаята се изпълни с рози.
Стотици червени рози от хора, чиито животи беше докоснал.
На третия ден Миро се събуди.
Първият му въпрос беше:
— Децата добре ли са?
— Всички са в безопасност, отвърна лекарят. Благодарение на теб.
— А… моите рози?
