Момчето, което почти две години прекарваше дните си, продавайки рози на светофара при Лъвов мост в София, вчера ми подаде цвете, без да поиска нищо.
„За последно“, прошепна.
Тогава не разбрах, но днес всичко стана ясно.
Виждах го всеки ден на едно и също място — дребно момче, на не повече от четиринайсет, със зелени очи и усмивка, която се запечатва в съзнанието ти.
Тичаше между спрелите коли и подаваше рози на шофьорите.
— Роза за красивата дама? повтаряше винаги с едно и също вълнение.
— Може би друг път, му отговарях.
Но вчера беше различно.
— Днес е без пари, каза и ми подаде червена роза.
Последната.
— Заминаваш ли някъде?
— Утре ще разберете, отвърна и побягна към следващата кола.
Тази сутрин, на първа страница на вестника, видях заглавието:
„14-годишен спасава трима от горящ блок. В кома в Пирогов.“
Той беше.
Миро Димитров.
Момчето от светофара.
Тръгнах веднага към Пирогов.
Коридорът беше пълен с хора. Познах ги — шофьори, които спираха всеки ден на същия светофар, хора, на които Миро беше продавал или подарявал цветя.
— Какво се е случило? попитах жена наблизо.
— Блокът, в който живееше, пламна тази нощ, въздъхна тя.
Миро изнесъл три деца от апартамента на съседите. После се върнал за майка им… Тогава таванът паднал върху него.
— А… майката?
— Жива е. Тук е с децата.
Жена седеше на стол, прегърнала малко момиченце. Двама момчета стояха до нея, всички със зачервени очи.
