Мария не можеше да повярва, че нейните роднини, за чието одобрение се беше борила толкова години, кроят заговори зад гърба ѝ. Те обсъждаха дома ѝ, сякаш тя вече не е сред живите.
— А тази Мария — продължи Габриела, — е хитра лисица! Сигурно е обработила Александър да мълчи. Той, горкият, е толкова доверчив!
— Трябва да направим нещо! — решително заяви Петър.
— А какво да правим? — проплака Венета. — Александър е инат като овен. Щом си науми, че къщата е негова, няма сила да го разубеди.
— А ние и няма да го разубеждаваме — хитро присви очи Габриела. — Ще направим така, че сам да ни я даде.
— Как така? — попитаха в един глас Петър и Венета.
— Ето така. Помните ли как баба се оплакваше от главоболие? И лекарите нищо конкретно не казаха?
Петър и Венета си размениха погледи.
— Помня… — несигурно отвърна Петър. — И какво от това?
— Имам познат лекар — продължи Габриела. — Може да напише заключение, че в последните месеци от живота си баба е имала психически проблеми. Че уж деменция започвала. Значи завещанието няма сила.
— Точно така! — възкликна Петър и удари с юмрук по масата. — Гениално! А после?
— После подаваме дело в съда — тържествуващо каза Габриела. — Оспорваме завещанието. Доказваме, че баба е била недееспособна. И делим къщата по равно между всички наследници.
— А ако Александър не се съгласи? — усъмни се Венета.
— Къде ще ходи? — изсмя се Габриела. — Законът е на наша страна. А Мария кой ще слуша? Тя никоя не е за тях. Даже деца нямат!
— А как ще докажем деменцията на баба? Ако лекарите не потвърдят? — попита Петър.
— Ще потвърдят! Всичко ми е уредено! Моят познат е отличен специалист и ще направи всичко както трябва. Само трябва да намерим няколко свидетели – ще кажат, че баба „не беше на себе си“. Това няма да ни затрудни – в селото винаги има хора готови да приказват срещу малко парички. После делим парите и си купуваме нормални апартаменти в града.
