Мария излезе от колата, взе тежките торби с подаръци и се запъти към дома. Сърцето ѝ биеше като лудо.
Вратата беше леко открехната. От къщата се чуваха силни гласове и смях. Мария влезе в антрето, остави торбите на пода и започна да разкопчава палтото си. Засега никой дори не беше чул, че е дошла.
Мария събу ботушите си, сложи ги на изтривалката и закачи палтото на закачалката. Тъкмо се канеше да влезе в хола, когато внезапно застина.
Чу как там обсъждат любимите им роднини.
Веднага позна гласа на Габриела — ясен и пронизителен като сирена. Реши засега да не се показва, а да послуша.
— Е, нали казах! — изръмжа Петър, братът на Александър. — Тази къща е обща собственост! Остана ни от бабата, значи е за всички по равно!
— Разбира се, Петър е прав! — пригласяше Габриела. — Няма защо само тя да седи там като царица!
Мария онемя. Те… за тяхната къща ли говорят? Застина на място, неспособна да повярва на ушите си. Тя мислеше, че този въпрос отдавна е приключен. Бабата на Александър — Бог да я прости — специално беше написала в завещанието си къщата да остане за внука ѝ. Беше мъдра жена и не искаше наследството ѝ да стане ябълка на раздора.
— А защо Александър нищо не каза по време на завещанието?
— Ами какво ще каже? — изсумтя Габриела. — Под чехъла ѝ е! Не смее дума насреща да каже!
— Къщата е голяма… — мечтателно протегна Венета, съпругата на Петър. — Място има за всички ни. Ние бихме могли временно с децата да се преместим там. Знаете сами какво е положението ни… с апартамента…
— Ами чудесна идея! — възкликна Габриела.
— Аз отдавна казвам: баба беше добра жена, но не мислеше с главата си — продължи Петър. — Такава къща само за Александър? Умът ми не го побира!
— Да всичко това идва от Мария! И деца нямат даже! Значи няма и наследници да останат след тях! А тогава какво? На кого ще остане къщата? Тя трябва да принадлежи на семейството!
— А тя между другото живее там като стопанка… — проточи Венета със завистлива нотка в гласа си. — Уредила си удобства… А ние с децата се гъчкаме в двустаен апартамент – няма място нито да се обърнеш, нито малко почивка да вземеш… Не можаха ли поне една стая за нас да отделят?
