Мария излезе от апартамента и заключи вратата с ключ. Точността никога не ѝ беше силна страна, винаги закъсняваше. Заради това съпругът ѝ постоянно я упрекваше, но какво можеше да направи? Такава си беше по природа. Но нейният мъж вече отдавна беше свикнал с това.
Свекървата все я тормозеше. — Мария, къде си си оставила главата този път?
Мария въздъхна. Всъщност никак не ѝ се искаше да ходи на юбилея на родителите на съпруга си. Още повече сама. Но какво да се прави, Александър е в командировка. Не може просто да пренебрегне празника на роднините. Затова Мария реши, че днес трябва да тръгне по-рано от обикновено. Иначе вместо кротко да изкара празника, щеше само да слуша дружните забележки на роднините колко е разсеяна.
Мария натовари подаръците в колата. За подаръците се беше постарала – на свекървата купи планетарен миксер, за да не меси повече тесто сама. А на свекъра – модерна въдица. Доста пари похарчи и дори трябваше от себе си да спести.
Но дори след двайсет години Мария все пак искаше да се хареса на родителите на съпруга си, макар че досега така и не успяваше. Седна в колата, хвърли чантата си на седалката до шофьора и запали двигателя. В главата си подреждаше плана за действие: Да пристигне, поздрави ги, връчи подаръците; спокойно да поседи на масата и ако може – по-малко разговори с Габриела (тя винаги разпитваше за деца – а Мария и Александър така и нямаха), после бързо да се измъкне с някакъв благовиден предлог.
Пътят до вилата на родителите преминаваше през живописни места, но както обикновено Мария нищо не забелязваше. Нервно потупваше с пръсти по волана и мислеше колко нелеп цвят е избрала за роклята си – този светлорозов нюанс я правеше бледа и ѝ добавяше години: „Защо не сложих синята?“
Стигна бързо – за половин час; направо прекали със старанието този път. Но още не ѝ се влизаше в аквариума с пираните. Реши малко да поседи в колата и разгледа социалните мрежи, но вече трябваше да излиза – иначе всичките усилия щяха да отидат напразно.
