— Изненада? — засмях се, но без радост. — Да продадеш апартамента ми — това ли е изненадата?
— Ами да! Да продадем и да купим къща! Истинска къща за семейство!
— Защо? — той наистина не разбираше. — Ти си ми съпруга! Нали сме семейство!
И тогава осъзнах. За него „съпруга“ не означаваше партньор, а просто допълнение към самия него. Нещо, с което може да разполага, без да пита.
— Защото вече не съм готова да се пазаря със себе си — казах тихо.
— Че любовта не е право на собственост. И бракът също.
Стояхме мълчаливо. Дъждът барабанеше по прозорците, някъде тиктакаше часовник. Пламен гледаше в пода, аз — към него. И разбирах, че гледам непознат човек.
— Ти разруши всичко — каза най-накрая той.
— Не — отвърнах аз. — Просто спрях да се преструвам, че нищо не е било разрушено.
Отражение в старото стъкло
Сградата на училището от XIX век стоеше обградена със скелета; дори под брезента и металните конструкции личеше някогашната ѝ красота. Стоях на тротоара с вдигната глава и разглеждах фасадата.
Пламен замина преди три дни. Събра си багажа, каза ми, че трябва да помисля над постъпките си, и изчезна. Може би завинаги — не знам. И странното беше: не ме болеше. Беше ми тъжно, но не ме болеше.
— Ива! — извика ме Венета, ръководителката на проекта. — Как си? Готова ли си да спасяваш поредната красавица?
Обърнах се и ѝ се усмихнах. Венета беше от онези хора, които виждат във всяка стара сграда възможност, а не проблем. Като мен самата.
— Повече от готова съм — отвърнах аз. — Какво имаме тук?
Влязохме вътре и ахнах от възхищение. Дървени подове, високи тавани, гипсови орнаменти – всичко имаше нужда от реставрация, но основата беше здрава. Добра основа.
— Мислиш ли, че ще успеем? — попита Венета и посочи напуканата стена.
— Ще успеем — казах уверено аз. — Просто трябва време и търпение.
Обикаляхме стаите и обсъждахме плановете; усещах как познатото чувство се пробужда у мен: тръпката пред работата и радостта от това скоро този дом пак ще оживее.
В една от стаите видях отражението си в стария прозорец – леко изкривено, но разпознаваемо лице. Гледах себе си и мислех: преди спасявах къщи; сега спасявам себе си.
И това нямаше нищо страшно – напротив: беше правилно решение. Къща без здрава основа няма как да устои – колкото и красиво да я измазват отвън; същото важи за хората.
— Ива, а ти не съжаляваш ли? — попита внезапно Венета.— За апартамента имам предвид… Чух, че го дарила на фондацията…
Погледнах още веднъж отражението си в старото стъкло.
— Знаеш ли… Домовете трябва да служат на хората – а не обратното; а хората трябва да са свободни – дори от собствените си домове…
Венета кимна – макар вероятно така и да не ме разбра напълно.
А аз разбрах всичко… Най-после разбрах какво значи „да бъдеш у дома“ – не в апартамент или в брак… а у себе си самия.
И това се оказа по-ценно от всяка недвижимост.
Обсъждат го точно сега
