Дарението като спасение
Нотариус Надежда внимателно преглеждаше документите, от време на време вдигаше поглед към мен над очилата си.
— Сигурна ли сте в решението си? — попита тя за трети път. — Даряването на недвижим имот на благотворителна организация е сериозна стъпка.
— Сигурна съм, — отговорих, подписвайки поредния лист.
Навън пред нотариалната кантора валеше дъжд, капките се стичаха по стъклото като сълзи. Но аз не плачех. Странно — очаквах да ме боли да се разделя с апартамента, в който бях живяла толкова години. Но болка нямаше. Имаше нещо друго — облекчение, сякаш свалях тежък товар от раменете си.
— Фондът за опазване на културното наследство е добър избор, — каза нотариусът и сложи печат. — Наистина вършат важна работа.
Кимнах. Познавах този фонд покрай работата си, бяхме си сътрудничили при реставрацията на няколко сгради в историческия център. Честни хора са и правят нужното дело.
— Ако спасявам нещо, — казах на глас повече на себе си, отколкото на нотариуса, — то трябва да живее без условия. Дори ако това е моят собствен апартамент.
Надежда се усмихна.
— Красиво казано. А съпругът ви знае ли за решението ви?
— Ще разбере, — отвърнах кратко.
Когато излязох от нотариалната кантора, се чувствах странно лека. В чантата ми лежаха копията от дарителските документи, а в гърдите ми имаше нещо като свобода. За първи път от дълго време постъпих така, както смятах за правилно, без да се съобразявам с чуждите очаквания.
Апартаментът вече не беше мой. Той принадлежеше на хората, които ще пазят и възстановяват старинните сгради. В известен смисъл това беше правилно — цял живот вдъхвах нов живот на къщи; сега моят дом ще помогне да бъдат спасени други.
А това означаваше и още нещо: никой вече нямаше да може да използва имота ми срещу мен. Никой нямаше право да каже, че имам твърде много права. Защото сега имах най-важното право — правото да бъда себе си.
Пламен стоеше насред хола и държеше в ръцете си удостоверение от Имотния регистър. Лицето му беше побеляло, очите широко отворени.
— Ти… ти подари апартамента? — гласът му звучеше дрезгаво, сякаш беше настинал.
— Да, — спокойно отвърнах и свалих якето си.
— Как можа?! — размаха той документа във въздуха. — Това е нашият дом!
— Моят дом е беше,— поправих го и седнах в креслото.— И вече принадлежи на фондацията.
Пламен се отпусна тежко на дивана все още невярващ във видяното. Гледах го и виждах как вътре в него рухва нещо – някакви планове, сметки и надежди.
— Но защо? — гледаше ме така все едно изведнъж започнах да говоря на чужд език.— Можехме… можехме да продадем всичко и да купим по-голямо…
— Можехме,— съгласих се.— Ако беше говорил с мен вместо само с брокера по недвижими имоти.
— Видях случайно.— Обсъждаше моя апартамент с агенция за недвижими имоти.Моя апартамент,Pламен.Без мое знание!
Той прокара ръка по лицето си и видях как изражението му се променя – объркването постепенно преминаваше в раздразнение.
— Аз го правех за нас! Исках изненада!
