— Ива, а той проявявал ли още… интерес към твоята собственост?
— Не интерес, — поклатих глава. — По-скоро недоволство. Все едно нещо му крия. А нали когато се оженихме, не сме оформяли обща собственост.
— Правилно си постъпила, — Силвия остави чашата и се наведе към мен. — Чуй ме, не искам да те плаша, но като юрист ще ти кажа: когато един мъж започне да разсъждава за това, че жена му има прекалено много права, това е червен флаг.
— Мислиш ли, че замисля нещо?
— Не знам. Но трябва да си готова за всичко. — Силвия хвана ръката ми. — Можеш да си мека отвън, но твърда отвътре. Сега това е нужно.
Седяхме мълчаливо и усещах как нещо в мен се променя. Все едно се събуждах от дълъг сън и започвах да виждам неща, които преди са ми изглеждали безобидни.
— А ако греша? — попитах тихо. — Ако той просто… не е помислил как звучи?
Силвия се усмихна тъжно.
— Тогава ще му се извиниш за подозренията си. Но ако не грешиш — ще спасиш живота си.
Вървях по коридора на бизнес центъра към архитектурното бюро, където трябваше да обсъдя нов проект за реставрация, когато видях позната фигура през стъклената стена на офиса. Пламен седеше срещу мъж в костюм; между тях на масата имаше някакви документи.
Сърцето ми подскочи. Спрях се и се престорих, че разглеждам информационното табло на стената. През стъклото ясно виждах как Пламен жестикулираше и сочеше към лист хартия. Дори без да чувам думите му разбирах по изражението му — беше развълнуван, говореше бързо и убедително.
Мъжът в костюма кимаше и записваше нещо в бележника си. На масата различих план на апартамента ми — точно този план от моите документи.
Краката ми омекнаха. Опрях се до стената с усещането как студът пълзи по гърба ми. Пламен показваше плана на апартамента ми на непознатия и обясняваше нещо разпалено с ръце.
— Извинете, знаете ли какъв е този офис? — попитах охранителя наблизо.
— Агенция за недвижими имоти „Златен ключ“, — отговори той и продължи нататък.
Агенция за недвижими имоти… Моят съпруг обсъжда апартамента ми с брокер. Без мен. Без мое знание.
Бързо отминах нататък, без да искам той да ме види. В асансьора ръцете ми трепереха толкова силно, че едва можех да натисна бутона; някаква жена ми помогна загрижено и попита дали всичко е наред.
Не е наред… помислих си аз. Изобщо нищо не е наред.
През целия път до вкъщи въртях случилото се в главата си отново и отново: може би има обяснение? Може би е искал да направи изненада – да продаде апартамента и купи по-голям дом? Но тогава защо тайно? И защо думите му за „прекалено много права“ вече звучаха съвсем различно?
Вкъщи Пламен се държеше както обикновено – попита ме за деня ми, разказа нещо за работата си… Нито дума за брокера! Гледах го и осъзнавах: пред мен стои човекът, когото сякаш никога не съм познавала истински… Или поне – вече не онзи човек, когото мислех че познавам…
