Застанах на прага на кухнята. Пламен седеше на масата, пред него бяха разстлани моите документи — нотариален акт за собственост, технически паспорт, застраховка. Светлината от настолната лампа падаше върху лицето му и правеше чертите му по-остри от обикновено. Пръстите му бавно прелистваха страниците, сякаш изучаваше нещо изключително важно.
— Пламен? — повиках го предпазливо, оставяйки чантата си на перваза. — Какво правиш?
Той вдигна поглед и в очите му видях нещо ново. Не гняв, не раздразнение — по-скоро обърканост, примесена с някакво недоволство.
— Търсех застраховката за колата — отвърна той, без да маха ръцете си от документите. — А тук… цялото ти имущество.
Приближих се и усетих как нещо се свива в гърдите ми. Моите документи лежаха подредени на купчинки — апартаментът, вилата, която майка ми остави, дори документите за гаража.
— И какво? — попитах, стараейки се да говоря спокойно.
Пламен се облегна назад на стола, без да откъсва поглед от хартията.
— Не разбирам защо са ти толкова много права, след като си съпруга — каза той бавно, сякаш опитваше думите на вкус.
Тези думи ме заляха като студена вода. Стоях и гледах мъжа си, с когото живея вече три години, а сякаш не го познавах. В гласа му имаше нещо като обида, но странна — все едно през цялото това време съм го лъгала за нещо важно.
— Съпруга? — повторих аз и седнах на ръба на стола. — А какво означава това според теб?
— Ами… — сви рамене той и започна да събира документите в купчина. — Нали сме семейство. Обща къща и всичко останало. А тук всичко е само твое.
Гледах ръцете му как подреждат моите документи и усещах как вътре в мен расте тревога. Не страх — още не страх. Просто недоумение от това как най-близкият човек изведнъж заговори с език, който ми е напълно чужд.
— Пламен, това е мое. Апартамента купих преди да се запознаем, вилата ми я остави мама…
— Знам — прекъсна ме той. — Но вече сме семейство нали? Не е ли така?
В думите му имаше някаква логика, но тя беше крива и объркана. Чувствах се така сякаш стоя над пропаст, която досега изобщо не съм забелязвала.
Разговор над чаша кафе
Силвия наливаше кафе от джезве и ароматът изпълваше уютното кафене в центъра на Варна. Гледах през прозореца към Крайбрежната алея с разхождащите се туристи и търсех подходящи думи.
— Разбираш ли… — започнах аз и се обърнах към приятелката си: — гледаше документите ми така все едно те казват нещо за него самия. Не за мен – а точно за него.
Силвия сложи чашката пред мен и ме погледна внимателно в очите. Тя винаги умееше да слуша – сигурно професионален навик от работата й като юристка.
— И точно какво каза? – попита тя като седна срещу мен.
— Че не разбира защо са ми толкова много права щом съм съпруга…
Силвия сбърчи чело и отпий глътка кафе.
— Странен израз… „права“… Все едно говорим за някакви пълномощия вместо твоя собственост…
Кимнах й – усещах как тя схваща онова което самата аз още дори не мога да формулирам ясно…
