Тогава нещо се скъса в мен. Не се разгневих. Просто се появи празнота. Огромна. Студена.
През нощта не спах. Слушах отново онзи протяжен вой. И мислех: а ако беше Бен?
Бен си отиде преди три години. Бяхме заедно почти петнадесет години. Спокоен, добър. Разбираше всичко. Последните месеци едва дишаше. Си отиде до печката. На любимото си одеяло.
Оттогава — празнота. Не взех друго куче. Не можех. Но сега… то е тук. Непознатото. Само. На верига. И вика.
След няколко дни господин Хофман замина. Моторът бръмча дълго, после тишина. Един ден — нищо. Втори — същото.
На третия ден отидох там.
Кучето лежеше. Не се вдигаше. Мътни очи. Купата — празна. Вода — никаква. Погледна ме тъжно. Не с надежда. С примирение…
Влязох през широко отворената порта. Нито лай. Нито движение. Само тишина. Като се приближих до колибата, го видях — лежеше проснато, с замъглени, но все още отворени очи. Дишаше тежко. Нямаше сили дори да се изправи.
— Горкото ми… — прошепнах и коленичих до него.
Облиза ми ръката леко, после затвори очи, но опашката му потрепна слабо. Все още се надяваше. Или просто се беше примирил. Сърцето ми се сви. Нямаше време за мислене.
Затичах се вкъщи, взех дебелото одеяло от дивана, увих го внимателно и го вдигнах. Не беше тежко. По-скоро кости, отколкото куче. Сложих го в багажника и потеглих към спешната ветеринарна клиника. По пътя говорех с него като с дете.
— Хайде, малко кураж, момче. Ще бъде добре. Вече си с мен.
Ветеринарката, любезна дама на име Ана, веднага го пое. Прегледа го внимателно, сложи му капки, обработи раната на лапата и го стопли. След час дойде при мен в чакалнята и се усмихна:
— Отслабнал е, дехидратиран и има сериозно измръзване, но нищо необратимо. Ще живее.
Не знам как успях да сдържа сълзите. Само затворих очи и прошепнах „Благодаря…“ толкова искрено, че гласът ми трепна.
Нарекох го Арес. Силно име за душа, която е оцеляла в онзи леден ад. Първите дни бяха трудни. Ядеше малко. Плашеше се от всеки шум. Не лаеше, не просеше, не гледаше в очите. Но беше жив. И това имаше значение.
Направих му кът в хола. Мека дюшека, чисти купи, прости играчки. Оставях го да спи, колкото иска. Говорех му постоянно. Разказвах за цветята, за котката на съседката, за времето, когато имах куче — Бен. И една вечер, когато разказвах как Бен слагаше муцуна си на коляното ми, Арес дойде бавно и направи същото.
Тогава заплаках. Не за Бен. За Арес. Защото най-накрая започна да вярва.
Мина месец. Лапата му оздравя. Козината му стана по-лъскава. Очите — по-ясни. Вече излизахме на разходка в парка, с дълъг повод и бавни стъпки. Не бягаше. Вървеше близо до мен, сякаш се страхуваше, че бих го оставила. Но ден след ден този страх се топеше. И на негово място се появяваше доверие.
Децата от квартала го обичаха. Галеха го, а то стоеше послушно, с полузатворени очи и рядко помахваща опашка. Някой попита дали е дресирано. Усмихнах се.
— Не. Просто благодарно.
Един ден го заведох с мен в цветарницата. Собственичката, госпожа Емилия, го погледна учудено.
— Великолепно е! Твое ли е?
Кимнах. Арес седна до мен, сякаш знаеше, че е добре дошъл.
