Съседът ми, господин Хофман, си взе куче.
Не беше малко кученце. Но и не старо. Кафяво-червеникаво, с нещо овчарско в него. Умно изражение, широки лапи. Живееше зад оградата — на верига. Тънка верига, къса. Стара, накривена колиба. Купа с вода — празна.
Гледаше направо в очите. Без страх. Без надежда. Просто… в очите. Сякаш питаше: „Чуваш ли ме?“
После дойде зимата. Истинската зима. Със сняг до коленете. Със студ, който превръща прозорците вледени цветя, а въздухът в къщата звъни от мраз.
Тогава сложих в склада кутия за скитащата котка. Храна, парцали, малко топлина.
При Хофман — всичко същото. Същата верига. Същата колиба. Същата празна купа. А кучето — свито на кълбо, мълчеше. Не лаеше. Не просеше.
Само нощем — виеше. Не силно. Тихо. Дълго. Като отворена рана.
Опитвах се да не го чувам. Казвах си: „Не е моя работа“.
Но как да не е моя, когато нощ след нощ някой вика? Не с думи. Просто… вика.
През януари не издържах. Сварих няколко кости, добавих пилешко месо, сложих всичко в тенджера. Почуках на вратата.
— Кой е?
— Маргарет. Съседката. Донесох храна… за кучето.
Излезе. Намръщен.
— Яде всичко. Стига да не умре. Неприхотливо животно.
Не казах нищо. Оставих купата.
Кучето не се нахвърли. Изчака. После се приближи. Ядеше бавно. Тихо. Като уморен човек.
Оттогава започнах да му нося храна редовно. На всеки два дни. Оставях и си тръгвах.
То махаше с опашка. Не от радост. Просто… от учтивост.
Пролетта закъсня. Април беше влажен, студен. При мен се появиха първите цветя. При него — същата кал. В купата — лед. Кучето куцаше. Не стъпваше на дясната лапа.
Помислих, че я е изкълчило.
Но когато се приближих… пръстите изглеждаха слепени. Измръзване.
Отидох пак при Хофман.
— Кучето е болно. Трябва да го заведете при ветеринар.
Сви рамене.
— Ако умре — ще си взема друго.
