— Хайде, хайде, не говори така — успокои я съпругът ѝ.
В стаята с пианото се пазеха записи на изпълненията на Зорница. А тя и Димитър току-що бяха изслушали няколко композиции в изпълнение на баба ѝ. В бюрото лежеше ръкописът на бабините мемоари.
— Мислиш ли, че ще стане? — попита Елица.
— Разбира се! — отвърна Димитър. — Разпитах, направих някои справки. От утре започвам да се занимавам с това. Не се тревожи.
Димитър целуна Елица по темето и внимателно започна да прибира ръкописа на баба си в голяма папка. Зорница пишеше с химикалка, по старомодному. Така ѝ харесваше повече.
…Когато следващия път Теодора дойде на проверка и започна, както обикновено, да намира кусури как всичко не е наред подредено и окачено, Димитър заяви:
— Мамо! Така не се почита паметта на предците! Това, че в чест на баба си решила да оставиш всичко непокътнато в апартамента — до чашките, лъжичките и салфетките — е похвално, но това съвсем не е почит към таланта ѝ. Аз измислих нещо по-добро. Ходих до издателство. Готови са да отпечатат ръкописа на баба! Трябва само да го прехвърля в електронен вид. Но това ще го направя сам. Представяш ли си — ще излезе книга със спомените на баба!
Теодора застина на място, осмисляйки чутото. И тя самата беше мислила да се заеме с това, но все нямаше време или не й стигаше смелост…
— В книгата ще има цветна вложка със снимки. Така каза редакторката — гордо продължи Димитър. — Извадихме късмет: оказа се почитателка на пиано музика и веднага прояви интерес към ръкописа на баба. И това не е всичко! Ходих и до нашия краеведски музей: ако си съгласна, са готови да приемат като дар някои от вещите ѝ и да направят щанд изцяло посветен на баба Зорница! Все пак тя е почетен гражданин на нашия град!
— Ех, синко, изненада ме! — каза Теодора през сълзи. — Наистина би било чудесно! Нашата баба беше рядък талант; името ѝ не бива да бъде забравено.
Димитър сияеше като лъснат самовар; Елица се усмихваше; а Теодора бе развълнувана до сълзи. Бършейки очите си, тя си спомняше майка си и мислеше колко щастлива би била от такова внимание.
***
— Статуетките ги прибираме в кашона! Ще разглобим рафтовете и детското креватче точно тук ще пасне идеално! Димитър, помагай! Елица, внимателно – недей да се навеждаш много; вредно ти е – две седмици остават до раждането – командваше Теодора.
Тя сама беше поръчала много красиво детско креватче и сега – след като го докараха разглобено и го оставиха в коридора – весело дирижираше разместването.
Елица и Димитър само се чудеха какви метаморфози са настъпили у нея напоследък. Сутринта в събота майката позвъни и обяви предварително (само по себе си учудващо – никога досега не предупреждаваше), че скоро пристига… И че има изненада.
Теодора дойде с няколко сгънати картонени кутии под мишница. Работата закипя: гонеше Димитър насам-натам; тичаше сама с парцал; а Елица – която все опитваше да помага – непрекъснато я усаждаше обратно на дивана.
— Почивай си ти, момичето ми – ние ще оправим всичко сами — повтаряше Теодора.
След няколко часа апартаментът бе неузнаваем: всички статуетки и сувенири от Зорница от стаите и кухнята бяха грижливо опаковани в кашони и скрити горе върху антрето след като предварително бе разчистен всякакъв боклук оттам.
— Ето така! Всичко чудесно се побра! — заяви доволна Теодора от работата си.— Палмата и фикуса ще ги пуснем за продан – така ще има повече място… Като се роди бебето му трябва пространство: децата растат бързо; няма да усетиш кога ще пропълзи после ще проходи… Ще започне всичко да пипа–да дърпа–да измъква…
— Ами дотогава сигурно вече ние собствен апартамент ще сме купили… — замислено каза Димитър почесвайки тила си.
— Както искате… А може спокойно тук да живеете – аз нямам нищо против — каза Теодора сядайки уморена.— Добре де… Аз тръгвам вече: днес ми идват ученици… Цели двама!
— Мамо! Нали уж спря уроците вкъщи? — попита Димитър учудено.
— Промених решението си… Пак започнах уроци: парите никога не са излишни… Като се роди внучето ви помагам… — отвърна Теодора.
— Благодаря ти мамо… — каза тихо Димитър.
— На вас благодаря деца… И… простете ме…
Елица гледаше свекърва си с топлина: добра жена беше тя… Просто й беше тежко след загубата на любим човек–майка й… Но вече паметта за Зорница благодарение на книгата и музея щеше да бъде почетена от много хора–това бе несравнимо по-важно отколкото правилното подреждане у дома статуетките й.
И хубаво беше че Теодора го разбра навреме.
Мария
Още разкази в канала:
