— Казах ти да не пипаш нищо! — ядосано каза Теодора. — Нека всичко си стои там, където е било! Не трябва да местите нищо.
Елица се смути и, тихо се извини, прекъсна разговора.
— Мислех, че „да не пипаме и да не преподреждаме“ се отнася до ремонта и разместването на мебелите… — каза тя, обръщайки се към съпруга си.
Димитър се замисли. Той подозираше нещо такова. Затова и не искаше да се местят тук. Просто се надяваше, че майка му ще прояви достатъчно разум и няма да настоява повече по този въпрос.
— Може би не трябва да се тревожим. Майка ми постепенно ще свикне, че вече тук живеем ние, а не баба ми, и ще спре да си спомня кое къде е стояло — предположи той несигурно.
Теодора дойде на гости без предупреждение още първия уикенд. След като изпиха чай в кухнята, който Елица предложи, тя веднага заяви, че по рафтовете всичко е разместено.
— А защо сте махнали порцелановата захарница? А хлебницата със слънчогледите? Мама толкова я обичаше! — възмути се Теодора.
— Мамо. Не ползваме хлебницата — каза Димитър. — Занима твърде много място на масата и затова я прибрахме.
— Къде?
— На антрето горе.
— Метлата винаги стоеше в ъгъла, къде е сега?
— В шкафа под мивката — отвърна Димитър вече раздразнен. — Къде другаде да бъде?
— Върнете я на мястото ѝ! Какво сте разпоредили тук? Не забравяйте, вие сте гости тук! — отсече Теодора и започна да си тръгва. — Статуетките да не ги пипате, метлата върнете обратно. Цветята не забравяйте да поливате. Ще дойда да проверя!
Вратата хлопна силно и се чу как Теодора заключва с ключа си.
— Да не вземем да си тръгнем? — плахо попита Елица, която през цялото време беше мълчала докато свекърва ѝ беше в апартамента. — Това е непоносимо…
— Глупости! — решително каза Димитър. — Какво толкова за една метла! Нека стои там на почетното си място!
Той извади метлата и я сложи в ъгъла на кухнята.
— Така… Какво още? Статуетки? Ето ги там са – никой не ги пипа, кой ли има нужда от тях? Цветята ли? Сега ще ги полея!
— Внимавай! Недей толкова много вода – примоли се Елица. – Майка ти ще ни изгони оттук ако теменужката изгние…
— Няма да изгние – каза Димитър. – Ще видиш, всичко ще бъде наред. Майка ми ще свикне и ще стане по-лесно за нас. Засега просто трябва малко търпение.
Но това с търпението никак не вървеше добре. Теодора можеше всеки момент да връхлети за проверка: ту прахът по пианото ѝ пречеше; ту салфетката върху скрина била сложена накриво; ту забравяли старинния часовник; ту дипломите от конкурсите на Зорница висели криво; или любимата чаша на Зорница изчезвала някъде.
— Не е изчезнала – каза Елица – Ето я! Сложих я в шкафчето горе – няма място по рафта за повече чаши: само моята и тази на Димитър побира там; а чашата на Зорница е голяма порцеланова – страх ме е да не я счупя…
— Само това оставаше! – възмути се Теодора с ръце на кръста.– Да разваляте имуществото! Тук между другото има много ценни неща: спомените на мама – мемоарите ѝ които пишеше; исторически снимки; писма; колекция записи от концерти… И пианото също е рядко срещано! Пазете внимателно вещите й – аз ви имам доверие!
***
– Димитре, повече така не мога! – заяви Елица едва щом той се прибра от работа.
Беше осмият месец от бременността й и тя вече беше в майчинство.
– Какво пак стана? – попита Димитър предварително знаейки какъв ще е отговорът.
– Майка ти… пак идва днес… Попитах дали може малко да преместим шкафа заради детското легълце… А тя какъв скандал направи?! Половин час ми говореше как нямаме уважение към паметта на предците й… Че Зорница била изключителен човек а сега вещите й варварски били използвани от хора които нямат понятие нито за високо изкуство нито за култура!… Намекна ми че съм прекалено приземена със своята професия и нищо не разбирам… – почти плачейки каза Елица.
– Какво й пречи твоята професия?
– Икономист във фирма за козлови кранове според нея било прекалено банално и далеч от всякакво изкуство!… Така го каза… – почти през сълзи отвърна Елица.
– И какво лошо намери във фабриката ти за кранове… – промълви Димитър докато събуваше обувките си у дома…
– Повече няма намерение това да слушам!… Край!… – решително започна Елица да събира багажа си…
– Почакай малко… Имам идея относно почитането паметта на предците… – усмихнато намигна Димитър към жена си…
***
– Чуй ме… Твоята баба беше невероятна пианистка!… Истински виртуоз!… – възторжено възкликна Елица но като си спомни думите наскоро казани от майката на Димитър веднага помръкна: … Или както там правилно му казват?… Аз уж „не разбирам от изкуство“…
