Всъщност животът в друга страна не беше идеален. Имаше трудности: езикът, адаптацията, самотата. Но тук нямаше Антон, нямаше спомени за Георги, нямаше хора, които да я съдят за това как е изживяла последните двадесет години.
В онзи ден Елица вървеше по любимата си улица, на която вече познаваше всеки камък. Тук, в този малък град, тя успя да намери покой. Четеше книги, пиеше кафе в едно и също кафене, разхождаше се много и снимаше.
И изведнъж го видя. Георги.
Той стоеше до любимото ѝ кафене, сякаш я чакаше отдавна. Не се криеше. Не отклоняваше погледа си. Просто стоеше с ръце в джобовете, леко прегърбен от студа. И я гледаше така, сякаш иска да върне всичко обратно.
— Здравей, Елица — каза той тихо.
— Защо дойде? — попита тя.
— Трябваше да те видя. Искам да ти дам обяснение.
— А аз не съм го искала.
Георги кимна. Очакваше това.
— Знам. Но трябва да обясня — настоя той.
Елица въздъхна. Можеше просто да си тръгне, но…
— Добре — каза тя. — Разказвай.
Влязоха в кафенето и седнаха в един ъгъл. Георги поръча кафе, но почти не го докосна — само въртеше чашата между ръцете си.
— Никога не съм те предавал — започна той. — Поне не нарочно.
Елица го погледна с недоверие.
— Тогава как ще наречеш това, което се случи?
— Принуден избор… — въздъхна дълбоко той. — Помниш ли Антон? Онзи, който се опитваше да ти се хареса?
— Да, помня — отвърна тя.
— Той беше влюбен в теб… И направи всичко възможно да съсипе бизнеса ми. Каза ми: ако не се разведа с теб — ще унищожи всичко и ще пострада репутацията ми също така. Знаеше колко е важна семейството за мен и използва това като средство за натиск.
Елица мълчеше и гледаше лицето му сякаш търсеше истината: дали казва истината или просто търси оправдание?
— Мислех си: ако си тръгна – ще ви защитя. Не можех да рискувам със Стоян и Калина; не можех да позволя те да станат част от тази игра… Не знаех на какво е способен Антон – но усещах: опасен е!
— Надявах се ти да започнеш нов живот; че ще заминеш някъде; че ще бъдеш в безопасност… И когато разбрах, че си изчезнала… малко се успокоих…
— А ти? — попита тя тихо.— Как живя след това?
— Зле… — призна той.— Мислех си че ще издържа; че мога просто да наблюдавам отстрани… Но разбрах: без теб не мога! Без децата… без дома…
— Защо сега си тук? Как ни намери? — попита Елица.
— Поддържам връзка със Стоян… И още нещо… — Георги замълча за миг.— Антон катастрофира… Няма го вече…
Дълго време Елица мълчеше и гледаше през прозореца навън – където животът кипеше; хората бързаха нанякъде… а тя седеше срещу човека когото някога бе обичала и слушаше история която преобръщаше всичко наопаки…
— Не ми даде право да знам… – каза най-накрая тя.— Не ми даде право заедно с теб да решаваме! Реши вместо всички ни!
– Сбърках – отвърна той.— Това е най-голямата ми грешка…
– Преживях тези години мислейки че никому не съм нужна; че двайсет години са били само фон на твоя живот… А ти просто си тръгнал за „да ме защитиш“ от човек когото дори не познавам…
– Прости ми – каза той.— Ако можех времето назад… бих избрал друг път! Но бях изплашен…
Елица го погледна дълго; за първи път от много време виждаше пред себе си не студения мъж а човек – уморен; разкаял се; но все още жив…
– Не знам какво да кажа… – прошепна тя тихо.
– И нищо недей казва – кимна той.— Хайде просто поседим един до друг… помълчим…
Още дълго останаха там двамата; пиха изстиналото кафе; говореха малко или изобщо мълчаха…
„Не знам какво ме чака по-нататък… Не зная дали трябва да му простя… Не съм сигурна дали искам пак като преди…”
Но точно тогава усети:
„Поне се радвам че е тук! Че пак сме близо един до друг макар и само за малко…”
Благодаря ви за прочитането! Авторът ще бъде благодарен ако се абонирате или харесате историята!
