Спомних си! Май такова поведение можеше да бъде предизвикано от мозъчен тумор. Елица, може би не трябваше да се местиш?
— Какво значи „не трябваше“? Не можех да остана. Той ми даде ясно да разбера, че трябва да се изнеса, — поклати глава Елица.
— Ще поговорим с него, — каза дъщеря ѝ.
…………
Разводът съкруши Елица, макар че тя никога не би си признала това, дори пред себе си.
— Сега трябва да се погрижиш за себе си — ходи на танци, фитнес, плувай, общувай активно навсякъде където можеш и след половин година със сигурност ще ти стане по-леко — казваше ѝ Йоана. А Елица само кимаше и мълчеше. Какво да каже — така или иначе се занимаваше със себе си и имаше много хобита.
— Дръж опашката гордо! — каза накрая Йоана и отлетя нанякъде по свои дела, а Елица се отпусна назад на стола в кафенето и потъна в мислите си.
От унеса я извади мъжки глас.
— За какво мисли красивата непозната?
Елица подскочи и първоначално дори не разбра, че говорят на нея, но когато видя срещу себе си непознат мъж, вече нямаше съмнение.
— За бъдещето — отвърна тя. — За своето бъдеще.
— Антон — представи се той. — Предлагам ви по чаша кафе и ще ви гледам на утайка. Умея го. Съгласна ли сте? — попита той.
— Елица — отвърна тя. — Да опитаме.
После поговориха малко и Антон опита да покани Елица на среща.
— Бих искал по-често да ви виждам в моя кръг — каза той. — Може би дори като партньорка.
— Лична или делова? — попита директно Елица.
Тя се усмихна, а наум си помисли, че точно това ѝ липсваше…
Този Антон буквално не ѝ даваше мира.
Първо просто звънеше. По работа. Понякога без причина.
Елица се ядосваше и така и не разбра откъде има телефона ѝ.
После започна да предлага услугите си:
— Чух, че се интересуваш от арт галерии. Имам човек, който може да те въведе в нещата. Заповядай!
— Разбрах, че искаш да откриеш онлайн магазин. Ако ти трябва начален капитал – насреща съм!
— Харесва ми каква си – много уверена за жена, която току-що е изгубила опората под краката си…
Елица започна да го избягва: отказваше срещи, не отговаряше на съобщенията му. Не беше готова за никакви отношения.
„Защо тогава приех онази чаша кафе с него?“ кореше се тя сама… Но какво пък – стореното не може да бъде върнато назад…
А той ставаше все по-настойчив с всеки изминал ден…
Една вечер докато се прибираше у дома я чакаше пред входа:
— Защо игнорираш обажданията ми? – попита той
— Защото имам нужда от малко самота – отвърна тя
— Значи няма да ме поканиш у вас? – повдигна вежда той
— Няма – поклати глава Елица и внезапно осъзна, че трябва не само телефонния номер да смени… а вероятно и мястото където живее…
Избра непретенциозно място: нито столицата; нито голям град; малко уютно градче където никой не я познаваше… Там нямаше спомени за Георги; за развода; за този странен мъж Антон… Само стари улички; аромат на кафе от малките кафенета навън… спокойствие което толкова дълго бе търсила… Апартаментът беше скромен: две стаи; високи прозорци; дървен под; малко мебели… Но ѝ стигаше… Подреди книгите по рафтовете; окачи снимките на децата… И една стара семейна снимка – когато още бяха заедно; когато Георги понякога все пак се смееше…
След половин година пристигнаха децата: Стоян както винаги сериозен с куфар книги и лаптоп… Калина с фотоапарат и милион въпроси…
— Как е? – попита Елица докато включваше чайника – Харесва ли ви тук?
— Красиво е – отвърна Калина гледайки през прозореца – Но знаеш ли мам… време е вече да спреш да се криеш…
— Не се крия… просто продължавам напред… – каза тихо тя
– Тръгнала си защото той те изплаши… Това е бягство…
– Калина недей… Тя знае… На Елица ѝ беше трудно… И още й е трудно…
Елица им се усмихна благодарно… но с лека тъга…
– Не съжалявам че заминах… Тук мога най-сетне просто да бъда себе си… Без страх… Без очаквания… Без някой друг постоянно да решава вместо мен как точно трябва аз самата да живея…
