Тя му вярваше. Обичаше го. Прощаваше му студенината и отдалечеността. Мислеше си, че това е просто негова особеност. Работеше много, изморяваше се, но винаги намираше време да поговори и с нея, и с децата. Към децата беше особено внимателен и беше готов да направи за тях всичко.
Да, може би не правеше романтични жестове, но тя смяташе, че това не е важно. Грижеше се по свой начин. Осигуряваше ги. Беше до нея. И това ѝ стигаше.
Колата спря. Елица излезе, оправи роклята си, изправи рамене. На входа вече я чакаше Калина.
— Елица! Чакахме те толкова дълго! — хвърли се към нея Калина. — А къде е Георги?
— Той реши да остане вкъщи — отговори Елица спокойно. — Но това няма да развали празника ни.
Влязоха вътре и сърцето ѝ заби по-силно — тук я заобикаляха приятели и познати. Хората, които бяха с нея и с Георги през всички тези години. И тя искрено се радваше да ги види.
Но все пак Калина тихо попита:
— Наистина ли няма да дойде?
— Изглежда така — отвърна Елица.
— Защо е толкова странен? Та нали той предложи да направим този купон! Помислих си: ето най-после ще покаже истинското си лице… А той просто не дойде…
Елица погледна Калина — толкова красива, жива, пълна с въпроси.
— Той е такъв, какъвто е. Слънчице мое, ние сме тук заедно; хайде за Георги ще говорим по-късно, а сега нека се насладим на тази вечер — каза тя.
Калина замислено кимна. А Елица усети как ѝ олеква отвътре. Не се преструваше повече. Не криеше нищо. Просто бе взела решение: тази вечер ще празнува не заради него, а заради себе си. Заради семейството си. Заради живота, който сама бе изградила.
Мина време. Елица събра багажа си и се премести в малкото апартаментче, което някога бяха купили за децата и в което сега никой не живееше постоянно. Децата идваха при нея всеки уикенд — понякога просто така, понякога за разговор.
Една вечер Калина и Стоян пристигнаха заедно — сериозни и леко развълнувани.
— Елица, бяхме при Георги — започна Калина като седна на дивана.
— И? — попита Елица.
— Отказва да ни обясни каквото и да било! — възкликна Стоян.— Попитахме го: защо не дойде на празника? Защо те напусна? А той каза: „Това не ви влиза в работата“ и пак се затвори в себе си както винаги!
— Милички мои! Обичам ви! — приближи ги тя и прегърна всекиго поотделно.— Той няма задължение пред вас да обяснява всичко — добави тя тихо.
— Какво?! — възкликна Калина.— Напуска семейството ни, казва ти такива думи… а ти го защитаваш?!
Елица се усмихна леко тъжно и мъдро едновременно:
— Не го защитавам… Приемам решението му такова каквото е… Вие сте млади още; искате всичко да бъде черно-бяло: добри срещу лоши; обичащи срещу предатели… Но животът рядко е такъв…
— А какъв тогава? — попита Стоян със скръстени ръце на гърдите си.
— Понякога хората си тръгват не защото им е разбито сърцето… а защото то никога истински не е туптяло до вас… Може би има друга жена; може би няма… Може би стара любов се е появила отново; или просто желание всичко да започне начисто…
— Но защо тогава предварително нищо не ти каза? Щеше поне шанс да имаш друг човек до себе си – някой който истински те обича!
— Откъде знам защо… Може би просто така му беше по-лесно; или пък самият той нямаше сили; или страхът го спираше; или още колебания…
Тя замълча за миг и погледна към тях:
— Знайте едно: Не желая да му се сърдите! Не желая някой от вас двамата насила страна да избира! Той ви е баща – направил много добро както за мен така и за вас двамата… Ако сега има шанс щастлив да бъде – тогава дано бъде щастлив!
— Наистина ли мислиш така? – прошептя почти Калина.
— Да – отвърна Елица.– Не казвам че ми е лесно… Но трябва нататък животът ни да върви…
– Прекалено добра си ти… Понякога чак прекалено…
– Възможно… – меко каза тя.– После помълча малко.– Деца мои – поговорете с него относно прегледа при лекар… Не ще ме чуе вече мен; колкото пъти го молих досега… Сега само вие можете…
– Да бе Елица – напоследък забравя важни срещи или без причина става раздразнителен… – отбеляза Калина замислено.
– Аз мислех че просто остарява вече… – въздъхна Стоян.– Но след всичко случило се… дали наистина няма проблем със здравето?
