— Няма да ходя никъде — изненада Елица съпругът й, щом се прибра вкъщи.
Влезе без обичайното „прибрах се“, мълчаливо остави чантата на шкафчето, закачи палтото си, събу се. Както винаги. Без капка бързане. Все едно тази вечер беше като всяка друга.
Елица го гледаше смаяно.
Всъщност днес беше тяхната годишнина — 20 години заедно. И преди месец решиха да го отпразнуват. Той самият го предложи! Сам! А тя беше готова да излезе веднага, макар че обикновено закъсняваше. Преди пет минути се оглеждаше в огледалото: обувки на ток, елегантна бордо рокля, внимателно оформена прическа, лек грим…
А ресторантът вече е резервиран, масите украсени, гостите започват да пристигат. Това й писа дъщеря й. Оставаше само да изчака съпруга си и да тръгнат заедно, а той изобщо не възнамеряваше да ходи…
— Георги, какво стана? — попита тя.
— Не искам да ходя никъде. Омръзна ми да се преструвам. Омръзна ми да играя ролята на грижовен и верен съпруг.
— Да играеш? Шегуваш ли се? — смая се Елица.
— В никакъв случай, скъпа. Говоря сериозно. Знай, че никога не съм те обичал. Всички тези години заедно бяха грешка.
— Ясно — каза Елица. Все още изглеждаше шокирана, но бързо овладя себе си.
Приближи до закачалката, свали приготвеното палто, облече го, хвърли оценяващ поглед в огледалото, оправи косата си, взе малката чантичка и погледна към съпруга си.
— Това че ти си разрешил живота си така и си живял с жена без любов — това е твой проблем — каза тя меко. — Аз лично имах чудесен любящ съпруг. Добър баща на нашите деца. Моят брак беше щастлив. Благодаря ти за това.
Георги премигна учудено. Очакваше друго: викове, сълзи или упреци. А получи това — хладнокръвно сбогуване сякаш тя отдавна го е подготвяла.
— Дори не искаш да разбереш защо? — попита той по-рязко отколкото възнамеряваше.
— Защо? — сви рамене тя вземайки чантата си. — Познавам те добре. Знам че не си от хората които остават след такива думи. Но знаеш ли какво? Изживях двадесет години от живота си и ги изживях добре.
— Можеш да останеш у дома или да отидеш където пожелаеш — добави тя спокойно.— И това е твой проблем.
След което излезе от апартамента.
Елица слезе по стълбите и пое дълбоко вечерния въздух навън. Беше леко хладно; потръпна леко и се огледа така сякаш за първи път от години вижда света с нов поглед.
„Все още мога да започна наново… Дори след двадесет години брак“, помисли си тя.
Таксито пристигна бързо; качи се вътре, каза адреса на ресторанта и отпусната назад затвори очи.
И тогава спомените я заляха като вълни…
Можеше никога да не срещне Георги; просто щеше да подмине покрай него без дори да обърне внимание… Но онзи ден Елица закъсня с автобуса защото бе влязла в книжарницата „за пет минути“, а остана петнадесет…
Автобусът трябваше всеки момент да пристигне; не гледаше къде стъпва и разбира се се спъна почти падайки… Почти – защото един минаващ младеж я задържа навреме…
— Благодаря ви много! — каза набързо Елица и продължи напред забързано.
— Къде така бързате? — младият мъж вървеше до нея със забързан крак.
Гласът му беше плътен с лека дрезгавина; очите – внимателни макар лицето му оставаше сериозно…
— За автобуса! Днес закъснявам! – обясни набързо Елица без дори да намали темпото.— Ето го тръгва! Още веднъж благодаря!
В последния момент скочи във вътрешността на автобуса; вратите хлопнаха зад гърба й и тя въздъхна с облекчение…
Изглеждаше като случайност – нищо особено: хората се разминават като кораби в морето… Но явно бе направила впечатление на този млад мъж защото на следващия ден я чакаше на спирката – качиха се заедно в автобуса до нейния град разговаряйки весело… После имаше още срещи: той говореше малко но слушаше много… И тя започна постепенно – но истински – да се влюбва…
Когато й предложи брак плака от щастие: стоеше пред нея на колене държейки пръстен и казваше:
— Не съм романтик… Но ти си моята жена…
