Говорят, че от това се умира бързо. Просто ще заспи. Просто ще заспи… Мария започна да кашля, зави й се свят и я обзе ужасен страх. Какво прави тя, глупачката?! Не може! В никакъв случай не трябва да си причинява такова нещо! Още повече, че явно нищо не свършва с това! Просто ще стане още една бездомна душа в тази къща. Мария се опита да се изправи, но падна. Направи опит да пропълзи към външната врата, но вече нямаше сили… ето го краят!
Първо чу тишината – някой беше загасил двигателя. После вратата се отвори и в гаража нахлу свеж въздух. Мария жадно го вдишваше, усещайки тежка мъгла в главата си. Трябва да стане. Иначе някой съсед може да мине и тя лежи тук така… Ще стане голяма суматоха. А това вече е излишно.
Останалата част от вечерта Мария прекара в леглото. После заспа, а сутринта проведе няколко онлайн урока. Чувстваше се странно – сякаш беше умряла и се върнала обратно. Част от нея наистина беше умряла вчера в гаража – задушила се.
След уроците обядва. Хвърли поглед към пода, където вчера беше хвърлила салфетките – нищо нямаше там. Почистено, виж ти! И живота й спаси човекът… Мария си свари кафе. Замисли се и наля две чаши – едната за себе си, другата сложи на масата срещу себе си.
— Заповядайте!
Кафето остана недокоснато. Явно всичко си го е въобразила или пък призраците не пият кафе… Мария взе телефона и набра:
— Лилия, здравей! Мамо, само не се тревожи! Напуснах Александър, купих къща и ви каня с татко на гости — само да довърша ремонта… Да… Да… Ох, мамо… благодаря ти!
След разговора Мария дълго седя усмихната: „Напуснала си — значи така е трябвало!“ — каза Донка. Колко добри родители има тя! Защо толкова я беше страх? Глупав срам!
През целия остатък от деня Мария боядисваше стените — успя да боядиса две стени. Когато вечерта излезе във всекидневната, видя че в чашата е останало само половината кафе… Ей такива чудеса!
Тя седна срещу полупразната чаша и каза:
— Трябва да поговорим!
Отговори й тишина. А какво очакваше? Та тя дори не можеше да го гледа този човек! А той стоеше точно срещу нея — безтелесен, все още неспособен напълно да осъзнае какво му се е случило; объркан и нещастен.
— Стояне, това вече е моят дом! Моят разбирате ли? Не знам какво да правя… Не ми се ще да делим един покрив над главите си с вас — все пак това е доста стряскащо! Помислете малко сами! Разбирам ви: строили сте го дълго време този дом… а после… всичко толкова несправедливо свърши! Наистина ви съчувствам много… Ако не бях толкова зле след раздялата ми с Александър сигурно щяхте страшно много да ме изплашите… Не може така бе Стояне!
Замълча за миг и добави:
— Всичко тук сама ще правя — обещавам ви! И ремонта сама ще довърша, чистотата също аз ще поддържам — наистина ще го направя… Как не разбирате?! Аз съм жена все пак: преобличам се тук; къпя се; какви ли още неща… Не мога всеки път да мисля дали някой непознат мъж ме гледа тайно… Няма как просто ей така да ви прогоня разбира се… А спасихте живота ми – дори нямате представа колко много ми помогнахте тогава… Но това вече е моят дом! А вие… простете Стояне – но сте починал отдавна; почти преди година…
И изведнъж очите й напълниха нежелани сълзи… Горкият човек! Той я спаси… Ами ако самият той беше живял с някого – може би щеше някой навреме него самия да спаси? Но никой не го спаси тогава… Защо Мария го гони? Дали греши? Сигурна е вече че той наистина присъства тук; ако някой й бе казал това допреди малко щеше само да му се смее… Но той е тук: горкият бивш собственик на тази къща; строил я със собствените си ръце… Господи колко страшно всичко изглежда…
Мария прибра недопитото кафе от масата и изми чашата внимателно — беше ужасно уморена и й се спеше ужасно много; утре я чакаха куп задачи: пак уроци онлайн; после боядисване на стените; май трябваше до магазина също…
Стоян стоеше на прага и гледаше нощта навън — благодарен беше на тази жена: тя му каза „Вие сте починал!“ Преди това Стоян до край не разбираше истински положението си — а сега осъзна напълно: вярно починал бил вече; никой вече не го виждаше или чуваше сред живите хора; опитвал бе многократно разговор със съседи или минувачи без успех…
Затова Стоян продължи единственото което умееше най-добре: довършваше своя дом както можеше по своему… Само че този дом вече дори формално не принадлежеше нему а на тази Мария…
Ето така стават понякога чудесни странни работи…
Днес тя боядиса две стени наведнъж — работеше без прекъсване цял ден…
Стоян тръгна към нощта с надеждата че Мария няма просто ей така един ден да зареже дома му а ще продължи със същото старание както досега…
Щом обещала значи ще бъде така – накъде другаде?
