По някаква причина ѝ се стори важно да влезе там и да погледне… Мария отвори вратата и онемя: две от стените бяха облицовани с гипсокартон.
– Какво-о?! – попита тя смаяно.
Може би Мария нещо бърка? Може би всичко си е било така? Все пак тя купи къщата и се нанесе в нея, когато беше в ужасно състояние…
Мария се приближи до стената. Докосна я. Не! Това е съвсем пресен ремонт. Материалът току-що е разопакован. Погледна към ъгъла, където лежаха инструментите… Мария беше готова да се закълне, че винтовертът не лежеше така преди. Или може би? Или наистина тогава е била толкова зле, че всичко тук си е било точно така?
Ами почистването! Някой все пак беше изчистил къщата! Мария грабна телефона и се обади на Златка.
– Златка, извинете, а у кого има ключове от тази къща?!
– Добър ден – каза Златка. – От коя къща? Коя сте?
– Ох… извинете! Аз съм Мария, която купи от вас…
– А! Да-да. Чуйте, аз не знам. Ние със сигурност нямаме, дадох ви всички ключове. Но може баща ми да е дал резервни на някого, не знам. А вие не сменихте ли патроните? Какво стана? Нещо липсва ли?
– Не, нищо не се е случило. Не се тревожете…
– Аз не се тревожа, просто щеше да бъде неприятно. Може и да не знам всичко. С баща ми почти не общувахме! Та липсва ли ви нещо?
На Мария ѝ се стори напълно глупаво да разказва на Златка за това как някой ѝ е почистил и направил част от ремонта вкъщи. Още веднъж се извини за безпокойството и приключи разговора. Същия ден Мария смени патроните на всички врати – сложи нови както на къщата, така и на портата. Пари за щастие имаше, а майстор лесно намери – патрони продаваха в железарията при изхода от селото.
Още след няколко дни Мария откри, че в една от стаите стените са напълно облицовани с гипсокартон – само боядисване оставаше! Истинска лудост! Кой и кога правеше това?! Тя вече беше сменила ключалките… Майсторът ли си беше направил копие от ключовете и идваше тук да ремонтира?
Колкото и странно да беше, Мария не изпитваше нито страх, нито тревога. Започна да търси информация за призраци в интернет; гледаше всякакви невероятни клипове в YouTube за това как покойници понякога си ходят свободно след смъртта си – идват на гости или ги срещат хора по улиците… Ега ти работата! Грабна телефона и написа: „Златка, как се казваше баща ви?“ „Стоян, защо?“ — дойде отговорът. „Нищо особено, благодаря.“ Мария си помисли колко глупаво би било да каже на някого, че призрак вършее из дома ти! Но все пак някой вършеше тези работи!
Ами ако… ако това въобще не е призрак? Ако тя самата полудява и върши всичко сама без спомен?! Този вариант изглеждаше по-логичен! Водена от внезапен порив тя грабна телефона и звънна на Александър. Глупачка! Той обаче ѝ вдигна — странно… Може пък все още могат нормално да говорят?
– Полудявам! – проплака му жаловито Мария. – Имам някакво странно заболяване… Не помня част от случилото се.
Александър с леден тон я осведоми, че когато човек боледува трябва да потърси лекарска помощ вместо да звъни на чужди хора.
– Прекарахме петнадесет години заедно! – проплака тя по телефона му през сълзи. – Как можем изведнъж да станем напълно чужди един за друг?
После разбра — слушалката бе вече тиха; Александър ѝ каза каквото мислеше директно и затвори разговора окончателно.
Сега вече сама трябваше да се оправя както може.
Вечерта я потърси Лилия — майката ѝ още нищо не подозираше.
Говореха като щастлива майка със своя успешна дъщеря; а Мария с всички сили играеше тази роля.
Щом разговорът приключи обаче дълго плака седнала във фотьойла със заровено между коленете лице.
Не можеше повече!
Да бъде самотна,
ненужна никому
и непрекъснато лъжейки Лилия…
Не можеше!
Но как би могла иначе?
Какво въобще можеше истински да каже?
Че петнадесет години бе живяла с негодник?
Когато най-сетне спря сълзите,
пред носа ѝ върху масата стоеше пакет хартиени носни кърпички.
— Стоян… Вие ли сте? — прошепна треперещо Мария.
— Аз никакви салфетки тук не съм оставяла!
В празната къща нямаше никакъв звук.
Мария хвана салфетките,
избърса лицето си
и ги хвърли ядосано на пода.
Е?
Ще се покажеш ли най-после?
Тишина.
Празнина.
Самота…
На Мария внезапно ѝ мина мисълта просто с всичко това веднъж завинаги да приключи.
Водена сякаш инстинктивно,
стана,
обу обувки,
отиде до гаража,
затвори плътно всички врати,
запали колата
и седна на пода…
