– Е, какво ще кажете? Защото имам и други желаещи да разгледат…
– Да, взимам го. Взимам го! – решително каза Мария.
Тя така или иначе нямаше да намери нищо друго за тези пари. А тук дори ще ѝ останат пари за кола втора ръка. Между другото, покойният баща на Златка – така се казваше момичето, което продаваше къщата – беше построил закрит гараж в двора. Изобщо, личеше си, че човекът е бил много сръчен. На Мария ѝ оставаше само да ремонтира две стаи и щеше да има чудесна нова къща на свое разположение. Не беше чак толкова зле.
Сега, докато пътуваше с таксито и багажа си към новия си дом, в съвсем непознато и безлюдно село, Мария отново се натъжи. Как ли ще живее там съвсем сама? И затова от време на време предателски сълзи се стичаха по лицето ѝ. Тя вярваше, че с Александър имат любов и семейство. А той просто я изхвърли като вещ с изтекъл срок на годност.
Мария отказа помощта на таксиметровия шофьор и сама пренесе нещата си до двора. После ги внесе и вътре в къщата. Утре трябваше да потърси някоя петица или седмица. Или Нива може би. Не възнамеряваше да опознава района пеша. Изобщо Мария беше толкова объркана от всичко случило се, че дори не се сети да купи кола преди преместването си. Но нищо – ще купи! Най-важното е, че Александър не претендира за чисто новия ѝ макбук или другите ѝ лични вещи. Има интернет – макар и мобилен, но работи отлично. Значи има работа! Мария беше сигурна, че със своя опит и репутация бързо ще си намери ученици за частни уроци онлайн. Значи няма защо да мисли за прехраната си – кола ще купи по-късно; първо трябва да изкарва прехрана.
С транспорта всичко е ясно; с хляба – също; а какво да прави с самотата? Мария никога не беше живяла сама… първо живееше с родителите си, после срещна Александър. Родителите на Мария живееха в Пловдив – там, в родния ѝ град тя срещна Александър преди петнадесет години. Той я заведе в столицата и през цялото това време родителите смятаха, че при Мария всичко върви добре: завършила университет, работеше и пращаше пари у дома от време на време… Не се ожени официално? Може би не е най-доброто решение според тяхното поколение, но те не бяха свикнали да се месят или наставляват децата си какво да правят… Няма внуци? Това също не било тяхна работа… Изобщо родителите не я притесняваха с нищо; тя нищо не изискваше от Александър… А как сега да каже истината на Лилия и баща си… Мария реши този разговор да почака по-добри времена… Ще дойдат ли тези по-добри времена? Не може все така самотна и нещастна до края на живота!
Мария разопакова част от багажа си, вечеря набързо и още веднъж обиколи къщата със странното усещане за грешка: какво ли щеше да постигне тук сама? Макар че… дори материали няма нужда да купува — този преждевременно починал собственик вече беше осигурил всичко: гипсокартонът стоеше подреден до стената; боята също; цветът даже беше хубав; инструментите бяха прилежно наредени в един ъгъл… Но изведнъж Мария осъзна — няма сили! Не може повече ремонт — чувстваше се като изцеден парцал.
Влезе в спалнята, оправи леглото и легна веднага — мислеше си, че ще се върти цяла нощ без сън… но заспа почти веднага! През нощта спа дълбоко — дори сънища нямаше… На сутринта стана рано — прегледа обявите онлайн набързо; обади се за една кола; отиде до града (с такси) и я купи! Успя да вземе Нива — вече никакви черни селски пътища нямаше какво да я уплашат! Интересно дали Александър е щастлив със своята нова госпожица?… „Не ми пука!“ — каза строго Мария на себе си: „Не ми пука! Забранявам ти! Забравяш го!“
Трябваше някакси просто… да продължи напред — а тя продължаваше: само дето освен работата нищо друго не правеше… Но поне тук бе права: учениците бързо започнаха сами да я търсят онлайн — глад няма какво да я плаши вече! Подреждаше косата си пред огледалото сутрин; сядаше пред компютъра усмихната; водеше уроците уверено със спокоен глас… А после затваряше лаптопа рязко — падаше като отсечено дърво върху дивана… гледайки втренчено една точка.
Вече месец живееше Мария сама в новата къща — нито веднъж досега не бе правила основно почистване… Изведнъж изпита неудобство: намери метла със совалка (бяха оставени още от старите собственици), грабна кофа с парцал (почистващи препарати имаше достатъчно)…
Мария започна ентусиазирано метене… но нищо не успяваше реално „да измете“?! Какъв абсурд?! Все пак трябва поне малко боклук или прахоляк?! Но домът бе абсолютно чист… Постоя озадачена минута-две насред коридора… После хвърли метлата ядосано на пода… И побягна към онази стая без ремонт…
