– Прекарахме заедно петнадесет години! – проплака тя в слушалката. – Как можем да станем напълно чужди един на друг?
А после разбра, че отсреща е настъпила тишина. Александър ѝ каза всичко, което мисли, и затвори. И това беше всичко. Оправяй се, Мария, както можеш.
Вечерта се обади Лилия, която все още не знаеше нищо. Тя говореше със щастливата и успешна си дъщеря, а Мария с всички сили се преструваше на такава. Когато разговорът приключи, дълго плака в креслото, свила глава в коленете си…
***
Мария пътуваше с такси извън града и бършеше сълзите от лицето си – понякога предателски се стичаха по бузите ѝ. Самотни сълзи. Толкова самотни, колкото беше и самата Мария. В багажника на таксито самотно лежеше куфарът ѝ. В салона до нея стоеше голяма чанта. Шофьорът хвърляше поглед към тъжната Мария и на нея ѝ се искаше сама да се скрие в тази чанта.
Животът ѝ приключи за миг. Мъжът дойде у дома и каза:
– Трябва да се разделим. И в живота, и в работата.
Е, какъв мъж? Съжителят ѝ. Прекараха заедно почти петнадесет години… През всичките тези години Мария така и не можа да се накара да предложи на Александър да узаконят връзката си – така беше възпитана. А той никога не я покани да се омъжи за него. Но някак всичко вече беше… общо. Така ѝ изглеждаше – общ дом, общ бизнес – школа по английски език. А после излезе, че напразно Мария никога не е мислила върху това на кого е оформено всичко това. Александър просто я изхвърли от живота си, като не забрави да спомене, че няма място повече за нея и в работата.
– Вече ти намерих заместничка.
От невероятното объркване и яд Мария успя все пак да каже:
– Не само за работа си намерил заместничка, доколкото разбирам.
Александър само разпери ръце: случва се… После тя научи, че той е хлътнал по Лилия – майката на Таня – и решил този път това да е завинаги. Тя – Мария – била само за петнадесет години; новата жена била „завинаги“. Как ли й беше името? Мария напрегна паметта си – но така и не го запомни.
Накрая Александър постъпи благородно: даде ѝ пари. Не много обаче; нямаше шанс с тях да купи апартамент или къща близо до града. Беше толкова разбита вътрешно, че просто отвори сайт с обяви, избра първата попаднала оферта с подходяща цена и след няколко часа вече оглеждаше къщата.
Къщата беше недалеч от столицата – но не съвсем близо: четиридесет километра навън от града. Евтина беше защото бе недовършена; макар че почти всичко вече бе направено – дори довършителните работи бяха готови в две помещения: стаята и кухнята; всички комуникации бяха прекарани; оставаше само ремонтът на останалите две стаи и къщата щеше да бъде готова.
– Доста евтино я продавате тази къща… – каза Мария на младото момиче-продавачка. – Не че ми пречи! Но дали няма някакъв проблем?
– Това е къщата на баща ми… Не сме общували десет години откакто ни напусна… Майка веднага се омъжи повторно; мен ме отгледа вторият ми баща… Баща ми строеше тази къща през цялото време… тухла по тухла… Мечтата му беше да живее в затънтена селска къща… После ме откриха като наследница… По документи съм единствена наследница… Наследих я формално… Сега просто продавам — само дано я махна…
Момичето изглеждаше много младо.
– Почакайте… Значи баща ви е починал?
– Да…
– А колко годишен беше?
– Четиридесет и седем… Майка казва: „Прекали го — глупакът! Все му трябваше дом! Мечта! Любов! Строил-строил — докато стигна края.“
– Аха… Тук ли почина? В къщата?
– На двора… Ровил из градината жега — там издъхнал…
– Ех… Колко млад!
Тогава мъките на Мария останаха малко назад във времето — случват се такива работи! Млад здрав мъж — виж каква огромна къща построил — а умрял внезапно… А тя страда заради раздялата си! Жива е все пак — има ръце-крака — няма какво толкова страшно!
Точно тогава й звънна една майка от школата: оплакала се от новият преподавател — настоявала детето й да учи само при Мария.
– Но аз най-вероятно ще живея другаде…
– Няма проблем! За какво иначе е интернет? Мария (Наталья Игоревна), скъпa моя — нужен ни e истински английски език — а не „Вис из“! — явно имитирайки новият учител.
Боже мой! Кого ли Александър бе взел вместо нея? Преди сама подбираше преподавателите… Сега прие предложението за онлайн уроци с облекчение… Момичето-наследница явно вече бе омръзнало цялото това суетене около имота; попита с безразличен глас:
