Изабела в началото се натъжи, че вече няма своя стая, но бързо свикна. Децата лесно се приспособяват, когато усещат любов и грижа.
Георги много се промени след онзи случай. Сякаш прогледна. Стана по-внимателен към мен, прекарваше повече време с Изабела. А най-важното — спря да тича при Мария при първото ѝ обаждане.
Мария звънеше няколко пъти. Първо заплашваше, после плачеше, после пак заплашваше. Казваше, че ще лиши Георги от наследство, че ще го прокълне, че ще съжалява. Георги просто спря да ѝ вдига телефона.
След месец си намерих работа. Даже по-добра от предишната — главен счетоводител в голяма компания. Заплатата ми позволяваше да наемем приличен апартамент. Преместихме се и се устроихме. Животът постепенно потръгна.
А още след половин година получихме обаждане. Непознат женски глас съобщи, че Мария е в болница. Инсулт. Моли синът ѝ да дойде.
Георги замина. Не възразявах — каквото и да е станало, тя е негова майка. Върна се след няколко часа — замислен и тъжен.
— Как е? — попитах аз.
— Лекарите казват, че ще се оправи. Но… много се е променила. Остарала е, прегърбила се е. И знаеш ли какво ми каза?
— Какво?
— Помоли ме за прошка. Каза, че не е била права. Че иска да вижда внучката си. И теб също.
Мълчах дълго време. Да простя на Мария беше трудно — твърде много ни беше наранила.
— Не казвам да забравим всичко веднага — продължи Георги.— Но може би трябва да ѝ дадем шанс? Не заради нея, а заради Изабела… Все пак ѝ е баба.
Помислих и кимнах с глава: в крайна сметка животът е твърде кратък, за да го губим в обиди.
Започнахме да посещаваме Мария — рядко, веднъж месечно. Наистина беше различна: вече не командваше и не критикуваше; тихо се радваше на нашите посещения, играеше с Изабела и разпитваше за работата ми.
Веднъж докато си тръгвахме тя изведнъж каза:
— Анна, искам нещо да ти дам.
Подаде ми плик с документи вътре.
— Това е дарение на апартамента — истинско нотариално заверено дарение! Оформих го на името на Изабела за пълнолетието ѝ… Нека има свое жилище!
Исках да откажа, но Мария поклати глава:
— Недей! Това не е подкуп или опит да изкупя вината си… Просто разбрах: семейството не е собственост! Не можеш да задържиш хората със сила или измама — само с любов… А аз това не го разбирах…
Взехме документите — не заради апартамента, а защото така показвахме готовност да простим и продължим напред.
Изминаха две години от онзи паметен ден когато захвърлих ключовете на масата… Много неща се промениха: роди ни се син; Мария помага с децата без натрапване; купихме собствен апартамент с ипотека – малък, но наш си дом…
А онзи апартамент на Мария стои празен – даваме го под наем и парите оставяме по сметката на Изабела… Когато порасне сама ще решава какво ще прави с него…
Понякога си мисля какво ли щеше да стане ако тогава не бях дръзнала на конфликт… Сигурно още щяхме да живеем във висящо положение – в чужд дом по чужди правила; Георги щеше завинаги да остане мамин син; аз – винаги виновната снаха; а Изабела щеше да расте сред лъжи и манипулации…
Добре че всичко завърши точно така! Да – беше болезнено и страшно без покрив над главата… Но това ни закали – направи ни семейство! Истинско семейство – където хората са един до друг не заради имоти или пари… а просто защото се обичат!
А Мария… Тя също научи урока си – късно може би… но научи! И сега има онова което най-много я беше страх да изгуби: синът си; снаха си; внучетата… Не като собственост – а до себе си! И това сигурно е най-ценното в живота…
