— Вие ни излъгахте — изрекох най-накрая. — Нарочно ни накарахте да се преместим, заради вас загубих работата си!
— Никой не те е карал! — отсече Мария, и маската на добрата баба окончателно падна от лицето ѝ. — Сама си напусна работата, мързеланке! Мислеше ли, че всичко ще ти е наготово? Че ще висиш на врата на сина ми? Няма да стане!
Станах толкова рязко, че столът се преобърна.
— Вие… вие сте просто чудовище! — извиках. — Как можахте да постъпите така със собствения си син, с внучката си?
— Не смей да ми говориш така в моя дом! — Мария също се изправи. — Ти не си ми никоя! Временна жена до сина ми! Той още ще се осъзнае и ще си намери свястна съпруга, а не някаква просякиня!
Думата „просякиня“ беше последната капка. Обърнах се и тръгнах към антрето. Грабнах ключовете от апартамента и се върнах в кухнята. Тогава ги хвърлих на масата.
— Ето ви ключовете от апартамента на вашата майка, вземете си ги обратно! Заминаваме. Още днес.
Мария дори за миг се стъписа, но бързо овладя положението.
— И правилно! Махайте се оттук! Георги пак ще се върне при мен, без мен не може да живее!
В този момент Георги влезе в апартамента. Беше се прибрал по-рано от работа и завари тази сцена: аз стоя насред кухнята, цялата почервеняла от гняв; майка му сред приятелки и някакъв мъж; ключовете са на масата.
— Какво става тук? — объркано попита той.
— Жена ти ме обижда! — веднага започна да плаче Мария. — Нарече ме пред гостите, хвърля ключове! Казвах ти аз, че тя не е подходяща за теб!
Георги погледна мен, после майка си. Видях борбата в очите му. От едната страна беше майка му, на която бе свикнал да вярва и слуша; от другата бях аз – жена му и майката на детето му.
— Георги — казах тихо, но твърдо. — Майка ти ни излъга. Никога не е възнамерявала да ни даде апартамента. Примами ни тук само за да ни прогони после. Току-що пред свидетели каза, че сме тук временно и скоро ще трябва да напуснем.
— Лъже тя! — закрещя Мария. — Георги, синко мой, знаеш че всичко правя за теб! А тя неблагодарница – пуснах я у дома си…
— Мамо — прекъсна я Георги с непривично твърд глас. — Това вярно ли е? Наистина ли не възнамеряваше да ни дадеш апартамента?
Мария замълча за секунда – това беше достатъчно.
— Ами… мислех си малко да поживеете тук… а после ще видим… Може би просто не сте един за друг…
Георги пребледня. За първи път го видях как прозира истината през очите му.
— Мамо… как можа? Зарязахме всичко… преместихме се… Анна изгуби работата си…
— Каква работа бе! — махна с ръка Мария.— Стотинки получаваше! Мислех поне малко акъл има – ще намери по-добро място… А тя стои вкъщи и нищо не прави!
— Грижих се за теб когато беше болна! Готвех ти, чистех ти дома, занимавах се с Изабела!
— Никой не те е молил!
— Достатъчно! — изведнъж извика Георги така силно, че всички подскочиха.— Мамо… Не мога да повярвам как постъпи с нас… Това… това е подло.
Мария ахна и хвана сърцето си.
— Георги!… Как можеш!… Аз съм ти майка!
— Да – майката която излъга мен и семейството ми… Анна е права – ние заминаваме.
Взе ключовете от масата и ги сложи пред Мария.
— Живей сама в апартамента си щом семейството ти не ти трябва повече…
Мария заплака – но това бяха сълзи от злоба и обида, а не разкаяние.
— Ще съжаляваш!… Тя ще те зареже щом стане трудно!… Аз винаги съм била до теб!
— Не мамо… Ти никога не беше до мен – винаги беше над мен: контролираше ме и манипулираше… Но до мен – никога…
Заминахме още същата вечер: прибрахме багажа набързо, извикахме такси и тръгнахме към родителите ми. Те живееха в покрайнините в малка къща – мястото беше тясно но ни приеха с широко разтворени обятия.
