Вечерта се опитах да поговоря с Георги. Разказах му какво бях чула, но той не ми повярва.
— Анна, просто си разбрала погрешно. Мария не би казала такова нещо. Тя ни обича, особено Изабела. Нали виждаш колко се грижи за нея.
— Георги, ясно чух! Нарече ме глупачка и каза, че ще ни изгони оттук!
— Може би е говорила за някой друг? Не си внушавай излишно. Мария обеща да прехвърли апартамента, значи ще го направи.
Да споря беше безсмислено. Георги винаги взимаше страната на майка си, каквото и да се случеше. В неговите очи тя беше идеална, а всички конфликти — единствено по моя вина.
След този разговор започнах да наблюдавам поведението на Мария още по-внимателно. Това, което видях, окончателно ме убеди в нейното коварство. Тя започна да идва все по-често — понякога по два пъти на ден. Сутрин — за да провери какво съм приготвила за закуска; вечер — да види дали Изабела е написала домашните си в подготвителната група. Ровеше из всички шкафове, местеше вещи и правеше забележки.
— Анна, защо премести вазата? Винаги е стояла на този рафт!
— Анна, защо купи такова месо? Казвала съм ти откъде трябва да се купува!
— Анна, Изабела съвсем се е разглезила! Навремето децата бяха много по-послушни!
Търпението ми не беше безкрайно, но се държах. Опитвах се да намеря работа, но Мария все намираше причина защо не трябва да започвам там — било далече от дома, било заплатата малка или колективът лош. А когато най-накрая намерих подходящо място, тя внезапно се разболя и поиска аз да я гледам.
Кулминацията настъпи три месеца след като се преместихме тук. В онзи ден Мария дойде с цяла компания — две нейни приятелки и някакъв мъж, когото представи като далечен роднина.
— Ще поседим малко тук и ще пием чай — заяви тя докато влизаше в хола. — Анна, сложи масата.
Послушно отидох в кухнята: приготвях чай, режех торта и нареждах сладкиши. От хола долитаха гласове и смях. Изведнъж чух как Мария казва:
— Да бе Боян*, апартаментът е хубав. Ако трябва — можеш да останеш тук следващия път като дойдеш в Пловдив*. Има достатъчно място и стаите са просторни.
— А Георги със семейството си? — попита мъжът.
— Какво Георги? Те са тук временно! Скоро ще си тръгнат — вече съм уредила това.
Приятелките й захихикаха; едва не изпуснах чайника от ръце. Временно? Ще си тръгнем? Значи това са истинските й планове!
Внесох подноса в хола; всички замълчаха и ми се усмихнаха фалшиво и неискрено. Оставих чашите на масата и тръгнах да излизам, но Мария ме спря:
— Анна, седни с нас! Запознай се с Боян*, той е от Пловдив*, бизнесмен е; може пък работа на Георги да предложи.
Седнах на ръба на стола; Боян* беше около петдесетгодишен мъж с мазен поглед и неприятна усмивка; веднага започна да ме разпитва за бъдещите ни планове:
— Сигурно вече сте се устроили тук? Ремонт планирате ли?
Исках да отговоря, но Мария ме изпревари:
— Какъв ремонт бе Боян*! Те живеят тук временно докато намерят собствен апартамент! Нали така е Анна?
Онемях: така пред чужди хора заявяваше че сме тук само временно… След всички обещания… След като зарязахме всичко и дойдохме…
— Мария… — започнах тихо опитвайки се да говоря спокойно — нали обещахте апартаментът да бъде прехвърлен на нас… Така бяхме уговорили…
Мария избухна в смях толкова силен че приятелките й си размениха погледи:
— Ох Анна… голяма фантазьорка си! Казвала съм ви че може временно тук да поживеете докато стъпите на краката си! А пък прехвърляне… Аз луда ли съм та ще подарявам апартамента някому?
Приятелките й кимаха одобрително; Боян* се ухили ехидно; а аз стоях безмълвна неспособна дума да кажа: яростта обидата разочарованието всичко това заседнало като буца в гърлото ми.
–
*Заб.: Името „Володя“ според речника става „Боян“, а „Краснодар“ – „Пловдив“.
