— Ето ключовете от апартамента на вашата баба, вземете си ги обратно! — хвърлих връзката на масата пред Мария, когато разбрах истинските ѝ намерения. Железният звън се разнесе из кухнята, където Мария спокойно си пиеше чая, сякаш нищо особено не се случваше.
Всичко започна преди три месеца, когато Мария изведнъж реши да прояви невиждана щедрост. Тя се обади на Георги в работата му и тържествено съобщи, че иска да прехвърли на нас двустайния си апартамент в центъра на града. С Георги не можехме да повярваме на ушите си — Мария никога не беше особено добра към мен, а сега такъв подарък.
— Анна, мила моя — каза тя тогава с онзи захаросан глас — вие сте млади, трябва ви собствен дом. А аз вече съм стара, не ми трябва много. Ще се преместя в едностаен в покрайнините и това ще ми стигне.
Георги сияеше от радост. Прегръщаше ме, въртеше ме из стаята на нашата малка квартира под наем и повтаряше колко е щастлив, че най-сетне ще имаме свое гнездо. Петгодишната ни Изабела щеше да има собствена стая и можехме да помислим за второ дете. Мечти, планове, цветни перспективи — всичко се въртеше в главата ми като калейдоскоп от щастие.
Мария настоя да се преместим възможно най-скоро. Твърдеше, че вече си е харесала по-малък апартамент и искала всичко да приключи бързо. Обеща документите за прехвърлянето да са готови след няколко седмици, а дотогава ни предложи просто да поживеем в нейния апартамент и да свикнем с новото място.
Събрахме багажа за два дни. Напуснах работата си като счетоводителка в малка фирма — така или иначе смятах да търся нещо по-близо до новия дом. Георги излезе в отпуск, за да помогне с преместването и уреждането. Изабела подскачаше от радост при мисълта за собствена стая с голям прозорец към двора.
Апартаментът на Мария действително беше хубав — просторен, светъл, с високи тавани и мазилка по стените. Макар обзавеждането да беше старомодно: тежки мебели, килими по стените и кристал във витрината. Но това можеше лесно да се промени.
Мария идваше при нас почти всеки ден. Първо под претекст че трябва да вземе някакви вещи; после просто „да ни види“. Критикуваше всичко: как готвя, как чистя дома или как възпитавам Изабела. Но търпях — все пак това беше нейният апартамент и имаше право да идва когато поиска. Освен това скоро всичко трябваше да се промени.
След две седмици внимателно ѝ напомних за документите. Мария махна с ръка — нотариусът бил болен и трябвало още малко търпение. После уж били нужни още някакви справки; после празници; после пак нещо друго… Времето минаваше без резултат.
Георги ме успокояваше: майка му нямало защо да лъже; просто такава била бюрокрацията у нас… Но съмнението вече беше пуснало корен у мен — особено след един случай.
Веднъж Мария дойде по-рано от обичайното. Бях във ваната; Изабела играеше във всекидневната. Мария не знаеше че съм вкъщи и говореше по телефона с някаква приятелка. Не възнамерявах да подслушвам разговорите ѝ — думите сами стигнаха до мен:
— Представяш ли си бе Ива? Живеят си в моя апартамент като у дома! — смееше се тя.— А тази глупачка вече напуснала работа и стои на врата на Георги! Мисли си че ще им подаря жилището! Наивница! Ще им устроя такъв живот че сами ще избягат! А Георги пак ще дойде при мен — той е мамин синче; няма къде другаде!
Кръвта ми застина във вените… Стоях притисната до стената във ваната и не можех да повярвам какво чувам… Нима всичко това е било предварително замислен капан? Нима Мария нарочно ни е примамила тук само за после ни изгони?
Излязох от банята със запазено лице… Мария ми се усмихна мило и започна сладкодумно колко умна била Изабела; как хубаво рисувала… Аз кимах усмихнато обратно – а вътре бушуваха огорчение и възмущение…
