– Днес имате сребърна сватба, а сте на фирмено парти? Сам? Ами, знаете ли…

Какво пък му беше толкова трудно да запомни?
Истории

Вече двадесет и пет години тя живееше с Васил. Заедно отгледаха двама сина. В живота преживяха всичко: караха се, сдобряваха се.

Само едно нещо остана неизменно: Васко никога не подаряваше на Анна цветя, подаръци, не я поздравяваше за празници. Дори и за годишнината от сватбата не се беше сещал нито веднъж!

А тя чакаше. Всички тези години. Чакаше от мъжа си поне едно лале за 8 март, някоя дреболия за рождения си ден и, разбира се, няколко мили думи за поредната годишнина от сватбата.

Но… година след година нищо не се променяше. Васил упорито не забелязваше, че с равнодушието си наранява жена си. А това, че връзката им се пропукваше след всеки празник, той не свързваше с поведението си. Смяташе всичко това за поредните капризи на съпругата си.

Така и този път, когато прие поканата за новогодишното фирмено тържество, Васил просто не си спомни, че точно на 29 декември преди двадесет и пет години се беше оженил за Анна.

Той забрави, а Анна си спомняше много добре. Нищо чудно – сребърна сватба! Жената се надяваше, че този път мъжът ѝ поне ще спомене за годишнината. И тогава щеше да му прости всичките години пренебрежение…

Но той тръгна за тържеството… Никога не беше ходил на такива, а сега, точно на ТОЗИ ден, реши.

„Ако отиде – няма да му простя“, реши Анна. „Ще подам за развод. Докога да търпя?!“

Васил, без да подозира колко сериозни са намеренията на Анна, на 29 декември се приготви, облече най-добрия костюм, напръска се с парфюм и, хвърляйки кратко:

– Чао! Ще се постарая да се върна по-рано, – тръгна да излиза, но Анна го спря:

– Не се старай. Тук няма кой да те чака повече. Утре подавам за развод.

– Стресна ме… Подай!

– Уговорихме се, – отвърна тя прекалено спокойно, което изведнъж накара Васил да избухне:

– За каква се мислиш?! Да не очакваш да те моля?! Няма да дочакаш! И запомни: аз от ТАЗИ квартира никъде няма да ходя!

– Ще видим, – каза единствено Анна…

Фирменото събитие беше в разгара си. Зрели хора се забавляваха като деца. Трябва да се признае, че организаторите бяха се постарали. Програмата включваше даже Дядо Коледа, Снежанка и други приказни герои.

Трапезата беше отрупана с вкусни ястия, а алкохолът се лееше като река.

Всички бяха във весело настроение!

Освен Васил…

Той седеше на празненството с такова унило лице, че беше мъчително да го гледаш.

Трима колеги го заобиколиха, видимо притеснени:

– Васко, какво става? Не си на себе си.– Така, глупости… – Васил явно нямаше желание да откровенничи. – Няма настроение.

– Сигурно си се скарал с жена си – предположи един от колегите. – Мен това също винаги ме изкарва от равновесие.

– Ако поне се бяхме скарали… – не се сдържа Васил. – Изглежда, ще трябва да се развеждаме…

– Изневерява ти? – съчувствено попита вторият.

– Какво говориш?! – възмути се Васил. – Тя не е такава.

– Е, значи те е изнервила до смърт – заключи третият. – Всички жени са такива.

– Не е точно, че ме изнервя… Аз изобщо не разбирам какво иска. Всичко сякаш беше нормално…

– Кой ли ще ги разбере жените?! Аз живея с моята вече трийсет години, но така и не разбрах нейните капризи – каза по-възрастният колега. – Говори с нашата психоложка, може да ти каже нещо. Сега ще я доведа.

Не успя Васил да се осъзнае, когато до него се появи Вера Степанова – фирменият психолог.

– Е, Василе – усмихна се дружелюбно тя. – Разказвай сега, какво не ти дава да се отпуснеш и да си починеш?

Васил мълчеше. Той никога не бе възприемал сериозно нито тази жена, нито това, което тя прави.

– Е, какво чакаш? Реши се. Може пък заедно да разрешим проблема ти. Веднага.

– Сякаш ще се развеждаме с жена ми – накрая измърмори Васил. – Тя ми каза това, точно преди да тръгна насам.

– Отдавна ли сте женени?

– Отдавна. Големият ни син е на 23, а малкият – на 20.

– Охо! Щастлив баща сте! Отгледахте ги сам?

– Защо? Със съпругата ми…, – обърка се мъжът.

– Тя само със себе си ли се е занимавала, обикаляла ли е салоните, виждала ли се е с приятелки, без изобщо да се грижи за дома, да готви или да се занимава с вас и децата?

– Какво говорите?! Всичко беше обратното… – Васил даже се обиди за Анна.

– Изневерявала ли ви е?

– Никога! – Васил едва се въздържа да не прати тази жена някъде по-далеч.

– Ясно. Ще се разведете, а после какво?- В смисъл?

– Ще се разделите?

– Едва ли. Най-вероятно ще живеем в един апартамент, само че в различни стаи.

Психоложката се усмихна. Явно нямаше намерение да води дълъг разговор с Василий: наоколо звучеше музика, колегите вдигаха наздравици, танцуваха и се забавляваха. Мястото изобщо не беше подходящо за психотерапевтичен сеанс. Но много ѝ се искаше да измъкне мъжа от ступора му – въпрос на чест, така да се каже.

– Тоест: нищо няма да се промени?

– Ами… не знам…

– А аз знам. Ще живеете заедно. Ще се срещате сутрин в кухнята, вечер около банята. Ще се съсипвате всеки ден поотделно. Борша вкусен ли го прави?

– Много! Тя готви чудесно! – Василий отговаряше машинално на въпросите, без да разбира накъде води тази странна жена.

– Ето значи: нейният борш повече няма да го има в живота ти. Нито котлети, нито пайове…

Василий гледаше психоложката с невярващи очи.

– А ти самият искаш ли да се разведеш? – разпитът продължаваше.

– Аз? Не…

– Нейна инициатива?

– Да…

– С какво я обиди?

– Аз? Аз нищо не съм ѝ направил! Тя сама винаги се ядосва!

– Намери си друга? – Без да се интересува от отговора, попита Вера Степановна.

– Не, – Василий вече прие условията на играта и отговаряше без да се замисля.

– Кога за последно ѝ подари цветя?

– … Никога… – каза мъжът, след кратко мълчание.

Сега психоложката се изуми:

– Никога? За толкова години? Между другото, уточни, колко години?Василий се замисли…

– Днес е двадесет и пети…

– Какво? – Психоложката погледна Василий сякаш беше болен. – Днес ви е сребърната сватба, а вие сте на корпоратив? Сам? Е, знаете ли… Разбирам жена ви…

– А аз не я разбирам! – извика Василий толкова силно, че всички, които танцуваха наоколо, се обърнаха. – Какво ѝ липсва? Не пия! Не пуша! Нося заплатата вкъщи! Помагам във всичко!

– Какво ѝ подарихте за последно? – Психоложката продължи разпита, макар да виждаше, че Василий вече беше доста развълнуван.

– За последно? … Не си спомням…

– Кога беше това?

– Преди сватбата.

Вера Степановна замълча. Всичко ѝ стана ясно…

Василий също мълчеше: усещаше, че разговорът не е приключил.

– Искате ли да се сдобрите с жена си? Веднага?

– Искам – изтърси Василий, който видя, че психоложката не се шегува.

– Тогава ще направим всичко както аз кажа. И никак иначе. Далеч ли живеете?

– Съвсем наблизо.

– Хайде към гардероба, обличайте се. Аз идвам веднага.

Василий послушно тръгна към изхода. Помисли си, че Вера Степановна иска да говори с Аня.

Мъжът излезе на улицата и зачака.

След около десет минути от офиса излязоха Вера Степановна с голям букет цветя, който беше взела от ваза на една от масите, Дядо Мраз и Снежанка.

– Това пък защо? – изненада се Василий.

– Ще спасяваме брака ви – заяви психоложката. – А вие само наблюдавайте и си правете изводи.

Когато стигнаха до апартамента, Вера Степановна свали от роклята си красива сребърна брошка:

– Поднесете това на жена си, след като си тръгнем.— Защо? Вземете го… — започна да отказва Василий.

— На сребърна сватба си подаряват сребро. Няма да се изненадам, ако съпругата ви е подготвила изненада и за вас. Между другото, как се казва тя?

— Анна.

— Е, милички, да импровизираме тогава — обърна се Вера Степановна към спътниците си. — Там има нещастна, наранена жена. Трябва да направим така, че да се почувства щастлива… И най-важното, да разбере, че празникът ѝ е организиран от този чудесен мъж. — Психоложката кимна към Василий.

Анна седеше в креслото и гледаше телевизора. Гледаше, но сякаш нищо не виждаше. Болката я задушаваше. В главата ѝ се въртяха мисли, една по-лоша от друга. Тя дори не можеше да си представи какво ще стане оттук нататък, как ще живее, какво ще каже на синовете си. А той… А той се забавлява…

Звънецът на вратата прекъсна мрачните ѝ мисли. Погледна часовника и се учуди, но отиде да отвори.

Когато на прага видя Дядо Коледа и Снежанка, беше толкова объркана, че не знаеше как да реагира.

Гостите, забелязвайки смущението ѝ, веднага поеха инициативата: поздравиха я с предстоящата Нова година, помолиха я да рецитира стихотворение, увлякоха я в хоровод. Наричаха я Аннушка, като малко дете.

И изведнъж Анна се почувства като момиче — отпусна се, включи се в играта. В момента, в който Дядо Коледа я настани на коленете си и ѝ подари кутия сладкиши, в стаята влезе Василий… с огромен букет в ръце…

Жената не вярваше на очите си…

— Анна… — Василий пристъпи плахо напред…

Той дори не успя да каже това, което Вера Степановна го беше накарала да научи, защото жена му се затича към него и го прегърна силно…

— Благодаря ти, Васенка, благодаря, че си спомни — шепнеше тя, — и за празника благодаря…

Гостите тихомълком излязоха, за да не пречат…

— И това след четвърт век заедно! Кога ли мъжете ще разберат, че на жените не им трябва много, за да са щастливи, а, Дядо Коледа? — обърна се към него Вера Степановна.

— Различни са жените — мрачно измърмори той в отговор.

— Това е вярно — многозначително отвърна психоложката. — Както, впрочем, и мъжете…

Дереккөз

Животопис