Започнах да създавам нови познанства – постепенно, предпазливо, без да се обръщам назад.
Изведнъж забелязах, че вече не ми е навик постоянно да мисля: „Какво ли ще си помисли Димитър?“ или „Дали няма да ме осъди Милена?“.
Те напуснаха живота ми и заедно с това си отиде и зависимостта ми от чуждото мнение.
През пролетта се върнах в Гулянци за изложба на млади художници.
Моите акварели бяха включени в експозицията – малка, но много важна за мен.
В залата се носеше аромат на боя, лак и кафе от бюфета.
Стоях до своите творби и улавях погледите на посетителите.
Някои спираха, други просто минаваха покрай тях.
Но една жена с дълго сиво палто се задържа. – Ваши ли са тези? – посочи тя акварела с тих тоскански пейзаж. – Мои са, – усмихнах се. – Удивително е.
В тези линии се усеща свобода. – Тя ме погледна право в очите. – А във вашите има болка.
Но сте я победили.
И аз искам така.
Тя се представи като Христина, преподавателка по литература.
Заговорихме си и тя призна, че съпругът ѝ я е изневерил с нейна ученичка.
Болката ѝ беше позната до самата ѝ същност.
Но в гласа ѝ чух онова, което вече познавах: стремежа да продължи напред.
За първи път осъзнах, че мога да бъда не само „жертвата, преживяла изневяра“, а човек способен да подкрепя другите.
Месец след изложбата стартирах собствен онлайн курс по акварел. „Да рисуваш, за да дишаш“ – така го нарекох.
Хората идваха не само заради техниката, но и заради подкрепата.
Учех ги да виждат света по-нежно, да забелязват светлината в обикновеното ежедневие.
Една вечер получих писмо.
Без подпис. „Здравейте, Надежда,
Не ме познавате,
Срещнах Димитър в бюрото по труда,
Беше много потиснат,
Каза ми, че няма семейство, че е загубил всичко,
Не знам защо ви пиша… просто… той непрекъснато повтаряше вашето име,
Видях очите му,
Все още ви обича,
Но сякаш вече е твърде късно.“
Прочетох писмото няколко пъти подред.
В душата ми не пламна нито жалост, нито гняв.
Само едно леко и едва доловимо удивление: наистина престанах да бъда част от неговия свят.
Историята с Милена беше още по-странна.
В началото на есента Елена ми се обади и помоли да се видим.
Съгласих се въпреки че след предателството на сестра ми връзката ни стана много рядка и трудна.
Седнахме в кафене близо до дома на родителите ни.
Елена нервничеше и мачкаше салфетка между пръстите си. – Надежда, не се сърди… но Милена много иска да поговори с теб…
Замръзнах на място
И веднага я видях
Сестра ми вървеше към нашата маса
Слаба, угаснала, без обичайната си самоуверена усмивка. – Здравей… – каза тихо тя и седна срещу мен
Мълчах. – Знам… няма как да простиш
И не трябва…
Но… – тя повдигна очи към мен и за първи път от години видях там не наглост а срам. – Не ми остана нищо
Работа… квартира под наем…
И празнота…
Всеки ден мисля как можах така да постъпя с теб
Слушах я
И чаках как ще реагирам
Но гняв не почувствах. – Милена… – казах спокойно аз. – Направи своя избор
А последствията му са само твои
Тя кимна със сведена глава. – Разбирам…
Просто исках да кажа… ти беше права за всичко…
Платихме сметката си и излязохме навън
Милена тръгна в една посока а аз в друга
И за първи път почувствах че вече не я мразя
Пуснах я от себе си
През зимата излезе първият ми персонален каталог с акварели
Отворих го прокарах пръсти по гладката хартия и внезапно усетих: щастието живее вътре в мен
Да светът рухваше около мен
Хората предаваха доверието ми
Но от тези парчета построих нова къща — своя собствена
И седейки в новото ателие сред аромата на акварелни бои и кафе разбрах: моят живот започна точно онзи ден когато затворих врата пред съпруга си и сестра си
