Обърнах се към Димитър.
– Твоите вещи, – посочих куфара в коридора, – куриерът утре ще ги достави на Росица.
Документите за развода са при моя адвокат.
Сега, моля те, напуснете дома ми.
Без да чакам отговор, бавно и нарочно затворих вратата точно пред тях.
Бравата щракна.
Отвън още известно време се чуваха приглушени викове.
Разменяха си обвинения.
Той крещеше за детето, тя – твърдеше, че е беден.
После всичко утихна.
На следващата сутрин се обадих на Станислав.
Без емоции, спокойно, само фактите – разказах му всичко.
Дълго мълча и после каза: „Разбрах те, дъще. Постъпи правилно.“
Седмица по-късно получих обаждане от Димитър.
Номерът беше непознат.
Гласът звучеше различно.
– Надежда… прости ми.
Бях глупак.
Тази Милена… направо ми обърка главата.
Мълчаливо слушах.
– Уволниха ме. Павел смята, че съм го подвел. Живея при Росица, тя ме тормози от сутрин до вечер. Надежда, изгубих всичко. Хайде да опитаме отначало?
Направих пауза.
– Знаеш ли, Димитър, проверих общите ни сметки. Открих няколко кредита на мое име без да знам – „за развитие на бизнеса“. Така че продадох колата ни. Точно стигнаха парите да покрия всички дългове.
Последва тежко мълчание.
– Как… можа да я продадеш? Нямаше право!
– Имах право да защитя себе си и бъдещето си – отвърнах твърдо. – А твоето бъдеще вече е само в твоите ръце.
С това приключихме разговора ни.
Измина година.
Седях в малко кафене на една от уличките в Долна Митрополия и скицирах в албума си.
През тази година обиколих почти цяла Италия и старата ми изоставена страст към рисуването се превърна в нещо повече.
Започнах да продавам акварелите си онлайн.
В онзи ден случайно отворих социалната мрежа.
Там видях съобщение от братовчедка ми: „Надежда, здравей!
Видях рисунките ти – просто уникални са!
Чуй сега… Помниш ли твоя Димитър?
Росица наскоро звъняла на майка ми и се оплаквала.“
Усмихнах се и продължих да чета: „Оказва се, че твоят Димитър след развода съвсем се е разпаднал. Поседял при нея месец-два и тя сама го изгонила. Казват, заминал някъде на гурбет и изчезнал безследно…
А с твоята Милена било пълен цирк! Опитала се да се върне при родителите си, но Тодор не я пуснал вкъщи – казал ѝ ясно: докато не се извиниш, не желая да имам нищо общо с теб! Поблъскала се насам-натам Милена; намерила някакъв мъж и заживяла при него… Но след два месеца той я изгонил навън – казват опитала да го измами за пари…
Сега работи като продавачка в денонощен магазин…
А най-смешното е,“ завършваше съобщението „Росица сега разправя навсякъде каква невероятна снаха била изгубила.“
Затворих съобщението без злорадство или удовлетворение…
Просто… равнодушие.
Техният живот, техните решения и последствия.
Те сами написаха своя сценарий.
Погледнах към рисунката си — огряния от слънце площад с гълъби около фонтана.
Спомних си как Димитър винаги подиграваше увлечението ми като „детски драсканици“.
Как Милена казваше: художниците били бедняци…
И двамата опитаха да ме напаснат към своя свят.
Оставих молива и отпих глътка еспресо.
Горчивината на кафето беше приятна.
Победа не е когато враговете ти са унизени.
Победа е когато животът им и мнението им престанат да имат значение за теб.
И точно тогава — под топлото италианско слънце — осъзнах: победила съм окончателно.
Долна Митрополия, Провадия, Банско…
Изглеждаше сякаш живея нов живот.
Понякога имах чувството, че съм изрязала себе си от старата скъсана снимка и съм залепила образа си върху напълно нов пейзаж…
Отново започвах да се усмихвам на непознати по улицата,
носех ярки рокли без притеснение…
