Това беше Елена.
Не отговорих.
Отидох до гардероба и отново взех големия куфар — неговия куфар. Разгънах го и го сложих на леглото.
Докато методично подреждах дрехите му, телефонът пак иззвъня.
На екрана се появи името на Елена. — Аничка, дъще, какво се е случило? — гласът на Милена звучеше през сълзи.
Тя твърдеше, че уж я обвинявам в нещо… — Мамо, всичко е наред. Просто Милена в момента почива в Турция заедно с моя съпруг, макар че той трябваше да е в командировка.
Елена замълча, опитвайки се да намери думи. — Надежда, ти познаваш Милена… Тя е толкова непостоянна. Може би всичко това е недоразумение? Все пак ти си по-голямата сестра, трябва да проявиш мъдрост. Не бива така прибързано да правиш изводи.
— Мъдрост ли значи да позволя на сестра ми да спи с мъжа ми? — попитах хладно. — Защо така рязко? Трябва да се изяснят нещата… — Благодаря за съвета, мамо, — казах и прекъснах разговора.
След това получих нова вълна съобщения от Димитър.
Тонът вече беше умоляващ вместо ядосан: „Надежда, не разбирам какво си въобразяваш, но ме остави без пари в чужда страна! Това е подло!“ „Моля те, отблокирай картата. Ще се върнем и ще обясним всичко. Не искаш да съсипеш семейството ни заради някаква глупост?“
Глупост.
Десет години общ живот той нарече глупост.
Усмихнах се горчиво и сложих в куфара принадлежностите му за бръснене.
Последният удар беше гласово съобщение от Росица.
Тя беше записала изпълнено с жлъч послание: „Винаги съм знаела, че си змия! Решила си да съсипеш живота на сина ми? Той те намери на боклука, а ти… Та той ще бъде щастлив да се отърве от теб! Милена е добро момиче, красива е, а ти си просто сива мишка!“ Не слушах повече.
Изтрих съобщението и блокирах номера ѝ.
После снимах приготвения куфар до вратата и изпратих снимката на Димитър с надпис: „Чака те. Както и документите за развод.“
Последва почти петдневно затишие.
През това време смених ключалките вкъщи, консултирах се с адвокат и се обадих на шефа на Димитър – Павел, стар приятел на нашето семейство.
Не се оплаках – просто „споделих тревога“, като разказах че Димитър заминал за Турция по „гореща оферта“, макар че трябвало да работи по важен обект във Варна и много се притеснявам за него.
Павел разбра всичко без излишни думи.
На петата вечер звъннаха на вратата ми.
Погледнах през шпионката – бяха те двамата.
Смачкани от пътя и слънцето – ядосани лица с носове изгорели от слънцето.
Не отворих. — Надежда, отвори! — гласът на Димитър бе пълен с ярост. — Стига си устройвала театри!
Опита се да отключи ключалката със своя ключ.
Без успех. — Да не би да си сменила ключалките? — учудено попита той.
Спокойно открехнах вратата – останах зад веригата за сигурност.
Бях облечена с най-хубавата си рокля; лек грим; устните ми – яркочервени като кръвта ми тогава…
— Какво правите тук? — попитах учтиво аз.
— Прибрах се у дома! — опита се грубо да дръпне вратата Димитър
— Това е моят дом вече, Димитър. А твоят май остана там – при сестра ми…
В този момент напред излезе Милена.— Стига вече позьорство! Надежда! Да – така стана! Димитър ме обича! Просто го приеми най-сетне! На теб така или иначе нищо не може да ти даде – нито страстта му трябваш някога…, нито дете!
Болезнен удар право в раната ми…
И двамата знаеха през какво преминах след двете несполучливи бременности…
В този миг нещо вътре у мен окончателно рухна…
Онази „мъдра по-голяма сестра“ умря завинаги…
Погледнах Милена право нагло в очите й и ѝ се усмихнах.— Дете ли? Наистина ли точно това ще обсъждаш?! Та ти още кредита за лечението не си изплатила… Не успя сама дори дете да родиш… а твоят човек избяга…
Лицето на Милена побеля като платно…
Димитър гледаше ту към нея ту към мен объркан.— Какъв кредит?! Какво дете?!— измънка той
— Аха… Значи още не знаеш?— престорено учудено казах.— Тогава сигурно ще ти бъде интересно поне това: новата ти „красива“ любовница живее последните шест месеца изцяло благодарение на мен. И тя – но не само тя…
