Телефонът завибрира на масата, показвайки ново известие от социалната мрежа.
Росица беше публикувала прясна снимка. „Наслаждавам се на турското слънце!“ — гласеше надписът под фотографията.
На снимката тя сияеше с усмивка, държейки коктейл на фона на яркосиньото море.
Неусетно увеличих фона.
Просто по навик.
Близо до брега стояха двама души.
Малко извън фокус, но прекалено разпознаваеми.
Димитър, който уж беше в „спешна командировка“ във Варна, държеше през кръста моята по-малка сестра Милена.
Милена се смееше с отметната назад глава.
Ръката му лежеше уверено на кръста ѝ.
Толкова естествено.
Светът не се срина.
В мен нищо не се скъса.
Въздухът в стаята не стана по-тежък.
Просто гледах екрана, а в главата ми с изненадваща яснота започна да се подрежда пъзел от множество дребни детайли, които толкова дълго предпочитах да не забелязвам.
Внезапните му вечерни съвещания.
Тайнственият „ухажор“ на Милена, за когото тя не искаше да говори.
Раздразнението му, когато поисках телефона му.
Избягващият ѝ поглед на последната семейна вечеря.
Думите му: „Надежда, уморена си, трябва ти почивка“, когато плачех след поредния неуспешен опит да забременея.
И нейната реплика в същия момент: „Може би просто не ви е писано?“
Спокойно направих скрийншот.
Влязох в редактора на снимки.
Отрязах сияещото лице на Росица и оставих в кадър само най-важното.
Изпратих получената снимка на Милена без нито дума обяснение.
После набрах Димитър.
Той не отговори веднага — чуваше се шумът от прибоя и тиха музика. — Да, Надежда, здравей!
Тук съм на съвещание, малко е неудобно…
Гласът му беше бодър и доволен — никак не приличаше на човек, изтощен от работа. — Просто исках да попитам — казах спокойно и равнодушно. — Как е времето във Варна?
Не е ли много горещо?
За миг замълча. — Нормално е — отвърна той. — Работно…
Надежда, ще ти звънна после, сега няма как… — Разбира се, обади ми се после — усмихнах се аз макар той да не можеше да го види. — Когато приключиш твоята „командировка“.
И затворих телефона си.
Веднага пак завибрира телефонът ми —
Росица
Веднага забелязах моя коментар под снимката ѝ: „Колко хубаво! Поздрави и на Димитър с Милена!“
Затворих обаждането и отворих банковото приложение си.
Ето го нашият общ акаунт – там постъпваше заплатата му и оттам тръгваха всички основни разходи. Видях последната операция: „Ресторант Sea Breeze“, Слънчев бряг. Платено преди 15 минути.“
За секунди открих нова сметка на мое име и преведох всичко до стотинка там. После блокирах общата кредитна карта към тази сметка. Личната дебитна карта вече беше просто безполезно парче пластмаса за него. Нека си почиват… но вече за своя сметка. Ако изобщо имат такава…
Не бяха минали десет минути и телефонът започна да звъни неудържимо. Първо звънна Милена – десет пропуснати повиквания и след това порой от съобщения:
„Ти луда ли си? Какъв е този фотошоп? Защо го правиш?“
„Надежда! Веднага изтрий коментара си! Росица ми звъни истерично!“
„Това не е това което мислиш! Срещнахме се случайно!“
Случайно… В друга държава… В хотел платен от мъжа ми…
Четях ги без нищо друго освен ледено спокойствие вътре в себе си…
После започна Димитър:
С неговите съобщения тонът беше друг – първо гняв:
„Какво правиш? Какъв дявол? Картата ми отказва! Ти ли я блокира?“
„Не разбирам какви са тези игри? Отговори ми веднага!“
Мълчах…
Отидох до гардероба и извадих големия куфар. Стоях мълчаливо с неговия куфар в ръце. Бавно го отворих и внимателно наредих съдържанието върху леглото…
Докато започвах да прибирам вещите му обратно вътре, телефонът пак иззвъня…
