Лора влезе в спалнята и извади куфара. Ръцете ѝ не трепереха – напротив, усещаше странно спокойствие. Сякаш тежък камък се беше стоварил от душата ѝ.
Илиян стоеше на прага, объркан и жалък.
– Лора, недей да глупееш. Хайде да поговорим спокойно. Мама ще си тръгне, ще обсъдим всичко…
– Не, Илиян – тя събираше вещите си бързо и методично. – Вече всичко сме обсъждали. Преди три години, когато обеща, че ще живеем отделно. Преди две години, когато се кълнеше, че майка ти няма да се меси. Миналата година, когато каза, че това е за последен път. Достатъчно. Омръзна ми.
– Но нали ме обичаш? – в гласа му прозвуча обидата на дете, на което взимат любимата играчка.
Лора спря и го погледна дълго.
– Обичах те. Но любовта умря някъде между борша на майка ти и нейните съвети как трябва да живея правилно.
Тя затвори куфара и метна палтото си върху раменете. Калина стоеше в коридора със скръстени ръце на гърдите.
– И да не си посмяла после да пропълзиш на колене! – извика тя след снаха си. – На прага няма да те пусна!
Лора се обърна при вратата.
– Не се тревожете, Калина. Няма да се върна. Можете спокойно да си доизживеете живота с вашия син – гответе му боршове, гладете му ризите, избирайте му нови жени… Само едно ще ви кажа: нито една нормална жена няма да издържи до вас дълго време. И Илиян ще остане сам. С вас. Завинаги. Това ли не е щастие за една любяща майка?
Тя излезе без да се обръща назад. Зад гърба ѝ Илиян крещеше нещо, свекървата пищеше истерично, но Лора вече не слушаше нищо от това. Слизаше по стълбите и с всяка крачка дишането ѝ ставаше по-леко.
Навън ръмеше ситен дъжд. Лора вдигна лице към небето и позволи на капките да се смесят със сълзите ѝ. Но това не бяха сълзи от мъка – това бяха сълзи от освобождение.
Телефонът завибрира: съобщение от Виктор: „Как си? Всичко наред ли е?“
Тя написа в отговор: „Вече да! Вече всичко ще бъде наред.“
И тръгна напред към новия си живот – без свекърва, без мамин синче, без токсична връзка; само тя самата, дъждът и целият свят пред нея.
А у дома Калина вече кроеше планове: сега като тази натрапница си тръгна най-сетне може да намери на Илияновото момче свястна жена — послушна и тиха жена, която знае мястото си! Тя погледна към сина си — той седеше в кухнята със сведена глава между ръцете.
– Недей така тъжно бе мамин златен… – поглади го тя по главата.– Мама е тук! Мама винаги ще бъде до теб! А тази… тя просто не те заслужаваше! Ще видиш — след месец даже няма и да я помниш!
Илиян мълчеше; в главата му звучаха последните думи на Лора: „С вас… завинаги.“ По някаква причина тези думи го караха да изстива отвътре.
Мина месец.
Лора нае малко жилище в покрайнините и започна нова работа с повишение.
Виктор се оказа добър приятел — помогна с преместването й и я подкрепи във всички трудни моменти.
Но нищо повече.
На Лора й трябваше време — време за себе си; време пак да повярва на хората.
А Илиян… Илиян остана там — в онази квартира.
С майка си.
Тя „временно“ се беше преместила при него уж за подкрепа след развода; вареше боршове,
переше ризи,
намираше кандидатки за нова жена.
Но някак никоя не оставаше повече от две срещи…
„Майка ти е малко странничка“, каза едната.
„Извинявай… но аз с бъдеща свекърва под един покрив няма как“, призна другата.
„Мамин синче си ти бе! Намери си някое по-младо момиченце — или поне по-глупаво“, отсече третата.
И Илиян прекарваше вечерите сам край кухненската маса,
слушайки разказите на майка си какви лоши са станали жените днес,
мислейки за Лора:
как се смееше;
как заспиваше сгушена до рамото му;
как правеше кафе сутрин…
Но вече беше късно.
Лора градеше нов живот —
без него,
без майка му,
свободен
и щастлив живот.
А Калина продължаваше упорито търсенето на идеалната снаха:
някъде все трябваше да има момиче,
което разбира кой командва семейството;
което слуша
уважава
не спори
не настоява…
Само че такива момичета ставаха все по-голяма рядкост —
а квартирата,
отвоювана с толкова усилия,
се изпразваше все повече
охлаждаше все повече…
Както живота на Илиян —
завинаги вързан за полата на мама…
