— Лора! — Илиян най-накрая намери гласа си. — Това е прекалено! Извини се на майка ми!
Лора бавно се обърна към съпруга си. В очите му видя възмущение, обида, но нито капка разбиране. Нито капка подкрепа. Той стоеше до майка си и този избор говореше сам за себе си.
— Да се извиня? — поклати глава тя. — За какво? Че казах истината? Че три години се опитвах да изградя нормално семейство с човек, който така и не можа да пререже пъпната връв?
— Достатъчно! — Калина плесна с ръце. — Игор, можете да вървите. Ще решим този въпрос по-късно, когато снаха ми дойде на себе си.
Нотариусът с явно облекчение прибра документите и побърза към изхода. Лора чу как входната врата се хлопна.
— А сега ме чуй внимателно, — Калина говореше тихо, но в гласа ѝ звучеше стомана. — Ще подпишеш всички документи. Доброволно или чрез съд — ти решаваш. Но този апартамент ще бъде прехвърлен на моя син. И точка.
— С какво право? — Лора скръсти ръце на гърдите си. — Две години плащам ипотеката сама. Имам всички разписки, всички документи. Всеки съд ще бъде на моя страна.
Свекървата се усмихна студено и пресметливо.
— Аз пък ще разкажа в съда как изневеряваш на сина ми с началника си. Как оставаш до късно в офиса, как ходи по командировки само двамата.
Лора почувства как земята под краката ѝ се разклаща. Откъде? Откъде знае за Виктор? Та нали бяха толкова внимателни… Не, чакай! Никаква изневяра не е имало! Виктор е просто колега, приятел, който я подкрепяше в трудните моменти. Но свекървата изопачаваше фактите и превръщаше невинното приятелство в евтин роман.
— Това е лъжа, — едва успя да промълви Лора. — Виктор ми е началник и нищо повече. Работим по общ проект.
— Разбира се, разбира се… — Калина кимна престорено съчувствено. — Само че снимките от ресторанта говорят другояче. И свидетели ще намерим – например съседите, които са те виждали да се прибираш призори – разрошена и с размазано червило.
Лора си спомни онази вечер – фирменото парти за успешното приключване на проекта. Наистина се прибра късно и беше прекалила с алкохола… Но никаква изневяра не е имало!
— Илиян… — обърна се тя към мъжа си в търсене на подкрепа.— Ти знаеш истината! Знаеш ли ми вярваш?
Той мълчеше със сведени очи към пода; в това мълчание имаше всичко – съмнение, готовност да повярва на майка си и пълно нежелание да защити жена си.
— Виждаш ли? — тържествуваше Калина.— Дори Илиян се съмнява! А какво остава за съдията? Неверната жена-кариеристка напуска мъжа си заради работата и друг мъж… Мислиш ли, че съдът ще застане зад теб?
В Лора кипеше ярост – чиста, пареща и освобождаваща ярост.
— Знаете ли какво, Калина? – каза тя спокойно със стоманен глас.— Не ме интересува! Нека има съд! Нека ме заливате с кал! Нека Илиян вярва във вашите приказки! Но няма да ви дам нито лев от това, което сама съм изработила!
— Ах ти гадино! – кресна свекървата.— Ще те влача по съдилища! Без стотинка ще останеш! На улицата ще живееш!
— Мамо, успокой се – кръвното ти… – най-после реагира Илиян; но не заради жена си – а заради майка му.
И точно тогава Лора осъзна: всичко приключи окончателно; няма помирение или общо бъдеще… Останаха само тя, Илиян и неговата майка между тях завинаги.
— Знаете ли какво? – Лора изпправи рамене и погледна ту единия ту другия.— Вземете апартамента ви! Аз тръгвам… Ще наема стая някъде сама… Но повече ипотека няма да плащам – вече е ваша грижа!
— Какво?! – най-сетне реагира Илиян.— Лора… Какви ги говориш?! Къде ще ходиш?
— Където поискам…– сви рамене тя.– Далеч от вас двамата: от твоята майка която винаги ще стои над леглото ни; от теб който така й не стана мъж…
— Да ти върви по вода тогава!– възкликна Калина.– Най-после Илиян ще намери свястна жена която го заслужава!
