— Мама каза, че така е правилно — най-накрая той вдигна поглед и Лора видя в очите му познатата смесица от вина и инат. — Тя наистина помогна с първата вноска. И изобщо, какво толкова? Та нали пак ще живеем тук.
— Какво толкова? — Лора не можеше да повярва на ушите си. — Илиян, майка ти току-що заяви, че ще ѝ плащаме наем! За собственото си жилище! Разбираш ли колко абсурдно е това?
— Е, мама понякога прекалява — сви рамене той. — Не го взимай навътре. Просто иска да се презастрахова. Знае ли човек…
— Знае ли човек какво, Илиян? — Лора скочи на крака, вече неспособна да стои мирно. — Знае ли дали ще се разведем и аз ще взема половината? За това ли става дума?
Той отново сведе поглед и този жест каза повече от всякакви думи. Лора усети как нещо вътре в нея се къса. Три години. Три години тя градеше това семейство, влагаше пари, сили, душа. А той… той през цялото време мислеше само как да се застрахова.
— Значи вече си решил всичко — това не беше въпрос, а констатация. — Дори без да ме попиташ. Просто реши да дадеш нашето жилище на майка си.
— Недей да драматизираш — Илиян се намръщи. — Никой нищо не отдава. Просто прехвърляме собствеността за сигурност.
— За чия сигурност? — Лора усещаше как гневът ѝ кипи отвътре, горещ и яростен. — За сигурността на твоята майчица, която цял живот трепери над своето скъпоценно момченце? Която още ти пере чорапите и ти готви боб чорба като ѝ идеш на гости?
— Не смей така да говориш за майка ми! — Илиян скочи рязко, лицето му пламна от гняв. — Цял живот е дала за мен! Сама ме е отгледала!
— И сега ѝ се отплащаш с нашия апартамент? — Лора се изсмя горчиво; в този смях нямаше ни капка радост. — Знаеш ли какво, Илиян? Може би трябваше изобщо да се ожениш за нея! Щеше хем да ти готви и пере, хем решенията вместо теб да взема! Перфектният брак!
— Лора, престани с истерията! — властният глас на Калина прозвуча откъм хола. — Нотариусът чака! Стига сте правили сцени!
Калина застана на прага като гранитна скала; зад гърба ѝ притесненият нотариус изглеждаше искрено разкаял се, че е попаднал в тази семейна буря.
— Няма да подпиша никакви документи! — изпъчи се Лора срещу свекърва си и я погледна право в очите.— Апартаментът е записан поравно на мен и Илиян; без моето съгласие няма какво да направите.
Лицето на Калина застина от злоба; маската на загрижена майка падна мигновено и показа истинската същност – властна жена със суров нрав, свикнала всички около нея да играят по нейната свирка.
— Ах ти неблагодарнице! – пристъпи напред тя и тикна пръст в гърдите на Лора.— В семейството си те приех! Позволих ти да се омъжиш за моя син! А ти само претенции имаш!
— Позволихте ми?! – Лора инстинктивно отстъпи назад.— Вие още тогава бяхте против нашата сватба! На венчавката шушукахте с роднините колко недостойна съм за вашия „златен син“!
– И правилно казвах! – повиши тон Калина.— Погледни се само: някаква кариеристка! Вкъщи те няма никога – мъжът гладен ходи; деца нямате; що за жена си ти?
– Мамо, стига… – опита кротко Илиян, но двете жени дори не го чуха.
– Деца нямам?! – усети Лора как последните остатъци самоконтрол я напускат.— А знаете ли защо още нямаме деца? Защото вашият син все повтаря „не му било време“! Защото още не знае с какво изобщо иска да се занимава! Защото сама тегля ипотеката, плащам сметките и всички разходи!
– Не обвинявай моя син! – Калина почервеня.— Ти го превъртя така – направила си го парцалче! Преди беше уверен мъж… а сега…
– А сега просто показа истинското си лице! – вече нищо не спираше Лора.— Маминият синчец дето трийсетгодишен пак без мама решение не може сам да вземе; готов е жена си предаде само мама му кимне одобрително…
