— Най-накрая се довлече! А аз от сутринта като глупачка чакам, кога снаха ми ще благоволи да се появи! — гласът на свекървата удари Лора още от прага, едва прекрачи вратата на апартамента.
Ключовете изпаднаха от треперещите ѝ пръсти и издрънчаха върху плочките. Лора застина в рамката на вратата, невярваща на очите си. Калина се беше разположила в тяхната с Илиян всекидневна като на трон, заобиколена от някакви документи и папки. До нея стоеше непознат мъж в строг костюм с кожен куфар.
— Мамо? — Лора премигна объркано, опитвайки се да разбере какво става. — Какво правите тук? Нали нямате ключове…
Свекървата презрително изсумтя, приглаждайки идеално подредената си прическа. Устните ѝ се разтеглиха в онази усмивка, която Лора бе научила да се страхува през трите години брак — усмивката на хищник, притиснал плячката си в ъгъла.
— Илиян ми даде, разбира се. Синът ми винаги се грижи за майка си, за разлика от някои други — Калина огледа снахата си оценяващо. — Пак си закъсняла от работа? Мъжът ти стои гладен, а ти обикаляш по кантори.
Лора усети как познатата вълна раздразнение напира отвътре. Три години. Три безкрайни години търпеше забележките и откровеното грубиянство на тази жена. Свекървата нахлуваше в живота им като природно бедствие — винаги неочаквано, винаги не навреме и винаги с претенции.
— Калина, аз не обикалям безцелно, а работя. И Илиян прекрасно може сам да си стопли вечерята, ако е гладен — Лора се стараеше да говори спокойно, макар че вътре всичко кипеше. — Извинете ме, но какво става тук? Кой е този човек?
Мъжът в костюма стана и подаде визитка:
— Игор съм, нотариус. Тук съм по молба на Калина за оформяне на дарствена.
— Каква дарствена? — Лора почувства как земята под краката ѝ се разклаща.
Свекървата грейна с тържествуваща усмивка. Бавно стана от дивана и изглади гънките на скъпата си рокля. В движенията ѝ прозираше самоувереността на победител.
— Ах да, ти явно не знаеш още. Илиян не е успял да ти каже. Решихме да прехвърлим апартамента на мен. В крайна сметка аз помогнах с първоначалната вноска – така че това е само справедливо.
Лицето на Лора пребледня напълно. Апартаментът… Техният апартамент, за който тя изплащаше ипотека през последните две години докато Илиян „търсеше себе си“, сменяйки работа след работа.
— Какво значи „решихме“? — гласът ѝ потрепери. — Илиян нищо не ми е казвал! А апартаментът е записан и на двамата!
— Именно така, скъпа моя — свекървата приближи още повече; парфюмът ѝ – натрапчиво сладък и скъп – обгърна Лора като задушаващ облак.— На двама ви… А трябва да бъде само на моя син! Знаеш сама – животът е непредвидим; трябва да защитим интересите на Илиянеца!
Лора направи крачка назад и опря гръб до стената; главата ѝ бучеше ужасно… Нима Илиян действително знае? Наистина ли е съгласен с това безумие?
— Къде е Илиян? — опита се да овладее гласа си тя.— Искам да говоря със съпруга си!
— Илиянецът е в кухнята — махна нехайно ръка свекървата.— Документите подготвя… Знай едно: трябваше дори благодарност да проявиш! Аз все пак не те гоня навън… засега! Можете спокойно да живеете тук – ще ми плащате наем! Даже удобно – допълнителни приходи към пенсията…
Лора дори не помнеше как стигна до кухнята; ушите й пищяха и пред очите й танцуваха червени кръгове… Илиян седеше приведен над лаптопа; щом видя жена си потрепери виновно и сведе поглед надолу.
— Илиянецо… — Лора седна срещу него; гласът й трепереше от едва удържани чувства.— Кажи ми… това някакво недоразумение ли е? Кажи ми… че няма сериозно намерение нашият апартамент да стане собственост само на майка ти…
Той мълчеше и нервно дърпаше края на покривката – навик познат й до болка: така правеше винаги когато изпитваше вина но отказваше признание…
— Илиян! — повиши тон тя.— Погледни ме! Сериозно ли мислиш… Да дадеш този апартамент – за който аз плащам ипотека – само на майка ти?!
