Съдията, възрастна жена, изслуша внимателно и отсъди: половината средства от сметката – за Невена, апартаментът – също за нея, а 70% от оставащия ипотечен кредит – за Иван.
Той не изпитваше разкаяние. Беше ядосан. Не му беше жал за семейството. Жал му беше за парите.
Сега новата му любима щеше да се научи да пести.
Невена остана да живее в същия апартамент. Но вече това не беше клетка. Превърна се в крепост.
Сутрин пиеше скъпо кафе. Работеше в компанията, където някога мечтаеше да се развива. Чувстваше се нужна и уважавана. През уикендите при нея идваше Галина. Заедно готвеха, обсъждаха планове, смееха се.
– Изпекох ти зелник с кисело зеле – казваше Галина.
– Мамо, защо си си направила този труд? По-добре ще поръчам пица.
– Че аз твоята пица ли ще ям – мърмореше тя, но в очите ѝ проблясваха топли искрици.
Сега Галина за Невена вече не беше бивша свекърва. А майка.
Минаха три години.
Невена вече не си спомняше онази болка. Просто живееше. Сутрешно кафе, пътешествия, филхармония, свежи цветя в кухнята. Никой не я питаше „защо“.
Веднъж видя Иван. В супермаркета. Стоеше с дете на ръце – уморен и раздразнен. До него Калина говореше рязко за нещо си. В количката им нямаше щастие – само рутина.
Той забеляза Невена. Тя кимна и отмина покрай него – без болка, без триумф.
Просто напред.
Същата вечер Галина дойде с черешов пай.
– Мисля да отида сама в Рила малко да подишам планински въздух – каза Невена над чая си.
– Отивай! Сега можеш всичко!
И Невена знаеше: това е истина.
