И той излизаше, доволен, заблуден, самоуверен. Убеден, че държи всичко под контрол.
Тя работеше вечер — поемаше фрийланс задачи, консултираше студенти, учеше Excel и право. Беше като разузнавач в тила на врага — незабележима, но с карта в главата и цел напред.
В онези нощи тя не плачеше. Сълзите бяха свършили още на балкона, когато в ръцете ѝ трепереха чужди документи и всичко, което бе градяла, се срутваше. Сега действаше.
И веднъж, докато преглеждаше съобщенията на Иван в телефона му, се улови, че за първи път не изпитва болка. Само интерес. Равен и хладен — като хирургически скалпел.
Тогава разбра: вътре в нея вече нещо се е променило. Не се е счупило — а се е преустроило.
Развръзката настъпи една вечер. Иван влезе в кухнята със сериозно изражение:
— Невена, имам син. Повече не мога да лъжа. Тръгвам си.
Тя мълчаливо отпи от чая си и отвърна:
— Знам.
Той се стъписа. После прошепна:
— Мама ли ти каза?
Невена кимна:
— Тя ме научи да чета внимателно документите. А ти ги разхвърляше из куфарчето си.
На следващата сутрин нейният адвокат подаде молба за развод и разделяне на имуществото. С пълен списък доказателства: сметка, апартаментът, дялът от бизнеса — всичко изнесено от семейството стана предмет на съдебно дело.
Делото не продължи дълго. Адвокатът на Иван мърмореше за „подаръци от клиенти“. Юристът на Невена представяше документи, касови бележки и таблици с нейни бележки: „−1 чифт ботуши“, „−3 посещения при фризьор“, „−1 курс масаж“.
