Николай стоеше, без да мърда. После се изправи, хвана се за главата и тихо каза:
– Не… не може да е вярно. Ти грешиш.
И излезе.
Цяла нощ го нямаше. Сърцето ми се късаше.
На сутринта се върна — побледнял, като от гроб излязъл.
– Видях ги, мамо, – каза. – С очите си ги видях. В колата му…
Седна на пейката пред къщата. Дълго мълчахме. После попита:
– Как можа, мамо, да мълчиш толкова?
– Защото те обичам, синко. А истината… тя понякога е по-жестока от лъжата.
Три дни след това Елена си събра нещата. Не плака, не се оправдаваше. Само каза:
– Не ме съдете. Не знам как стана.
А аз ѝ отвърнах:
– Злото не става „ей така“. То влиза тихо, когато човек забрави кой му е домът.
Николай мълчеше. Изпрати я до портата, без да я погледне. После дълго стоя там сам.
Мина време. Болката не минава лесно. Къщата опустя. Пералнята не бучи вече, смях няма.
Но едно нещо си мисля често: понякога Бог ни праща буря, за да видим кой ще остане с нас, когато спре да вали.
Сега Николай живее при нас. Работи, помага, не говори много.
Понякога го чувам нощем да въздиша. Знам – още боли.
А аз… всяка сутрин, като запаля лампата в кухнята, гледам онзи шкаф.
Празен е. Но в душата ми още тежи.
Не заради парите.
А заради това, че жената, която наричах дъще, ни обра не само от пари — а от доверие.
И когато идат празници, запалвам свещ и шепна:
„Господи, научи го, че не всяка усмивка е чиста.
И че понякога сърцето на майката е последният дом, който няма да те излъже.“
