В очите ми притъмня.
– Не може, – прошепнах. – Не може да е вярно.
Но после сама видях.
Пред магазина. Стояха близо, той ѝ държеше ръката, а тя – усмихната, сякаш светът е неин.
Прибрах се вкъщи. Ръцете ми трепереха, а сълзите сами течаха.
– Господи, за какво ни наказваш? – шепнех. – Толкова се молих да го видя щастлив…
Синът ни нищо не знае. В очите му Елена е ангел. Гледа я с обич, гали я по косата, а аз стоя и се моля:
„Дано, Боже, сам да види. Не от мен да чуе.“
И всеки ден, като мина край онзи шкаф, където някога държах парите, усещам как ме стяга в гърдите. Не заради парите — заради срама. За него. За сина ми.
От онази вечер, дето я видях Елена с оня мъж, сън не ме хваща. Ставам нощем, седя в тъмното и слушам как часовникът тиктака — сякаш сърцето ми брои греховете.
Искам да кажа на Николай. А после ме свива — нали ще му разбия живота?
Иван, Бог да го прости, ако беше жив, щеше да знае какво да направи. А аз — сама. Само Господ ми свидетел, че не искам зло.
Един ден Николай се върна по-рано от работа. Весел, усмихнат.
– Мамо, готви ли си нещо вкусно? Елена ще се прибере след малко, каза, че ходила в града по покупки.
А в същото време аз видях — в чантата ѝ, оставена в коридора, стърчеше билет за хотел в същия град. Две нощувки.
Беше ми достатъчно.
Вечерта седнах до него.
– Ники, синко… трябва нещо да ти кажа.
Той ме погледна.
– Какво има, мамо?
– За Елена е…
– Какво за нея?
И аз… не издържах. Всичко излезе. За парите, за шкафа, за мъжа, за съседката, за болката. Гласът ми трепереше, а думите сами падаха.
