Цял живот с Иван работихме в Германия. Не сме били богати хора, ама всичко честно, с пот на челото спечелено. Когато се върнахме в България, направихме си къща – малка, бяла, с лозе и орех пред портата. Казах си:
„Е, Марио, време е вече за покой. Да живеем на чист въздух, да си гледаме старините.“
Само едно не даваше мир – синът ни, Николай.
Трийсет години, а още сам.
– Ники, ожени се, синко, – все му казвах. – Човек не е за самота създаден.
А той все се усмихваше:
– Ще намеря, мамо, не бързай.
И една пролет я доведе – Елена. Млада, хубава, тихичка, с големи очи и меден глас. Вежлива, усмихната, като слънце в къщата влезе.
Иван само въздъхна:
– Е, слава Богу, най-сетне ще видим внуци!
Сватбата беше весела, цялото село говореше. Елена помагаше в кухнята, обикаляше двора, милваше котката, готвеше като майстор.
Първите месеци – всичко наред.
Аз все си мислех: „Добра душа е, Божке, да е жива и здрава.“
А после започнаха дреболии.
Първо забелязах, че липсват по някой лев от портмонето ми. Помислих, че аз съм ги похарчила и съм забравила.
После – изчезнаха двайсет.
След време – и пари от шкафа, дето с Иван държим спестяванията си за непредвидени неща.
Не казах нищо. Срам ме беше. Как ще заподозра младите? Може да съм се объркала, може да съм стара вече и да не помня.
Ала един ден, съдбата сама показа истината.
Бях отишла до пазара и се върнах по-рано. Влязох тихо, нещо не ми даваше покой. И що да видя – Елена, пред шкафа. Стои с гръб към мен, а в ръката ѝ – пликовете с парите.
Сякаш ме заля студена вода.
– Какво правиш, дъще? – едва прошепнах.
Тя подскочи, пребледня.
– Мамо, аз… не е това, което си мислиш… – очите ѝ се напълниха със сълзи. – Трябваше ми, само за малко. Родителите ми… болни са, сестра ми учи… Ще върна, обещавам!
Стоях и я гледах. Сърцето ми се късаше. Млада е, може би наистина нужда я е принудила.
– Добре, Елено, – казах тихо. – Само повече да не се случва. Ще помогнем, ще дадем, ама не така. Не с тайно и с лъжа.
Тя кимна, плака, целуна ми ръка. Аз ѝ повярвах. Глупава бях.
Мина време. Всичко сякаш се успокои. Николай работеше, Елена се смееше пак, къщата беше пълна с живот.
И тогава дойде Марийка – съседката.
– Марио, не ми е работа, ама ще ти кажа. Видях снаха ти… с един мъж, от града. Често идват заедно. В колата му се качва. Не бива да ти казвам, ама не ми даде сърце да мълча.
