Жените като теб остаряват сами.
А мъжете – винаги имат избор. – Ъхъ. Ето ти, например, избра самотата, защото никой човек не издържа характера ти. – Димитър вече си търси жилище, между другото. С твоите пари, разбира се, щеше да е по-лесно. – Предай му, че парите са мои. Както и достойнството ми. А той може да наеме гарсониера заедно с Уляна.
Уляна искаше нещо да каже, но се задави с грозде. Милена си тръгна, без да изчака спасителната операция.
Същата вечер Димитър все пак написа. Кратко: „Липсваш ми. Можем ли да поговорим? Без Уляна. Без адвокати.“
Дълго гледа съобщението. После просто написа: „Утре. В 12. Кафенето на ъгъла.“
Той дойде със закъснение. Разбира се. Както обикновено. Както винаги. И й донесе чай вместо кафе. Също както обикновено. Навици, от които беше уморена, но които по някаква причина я топлеха.
– Наистина ми липсваш – каза той, без да я поглежда в очите. – Ти си за мен повече от… просто съпруга. Просто бизнес партньорка. Просто дом.
– Но по-малко от Уляна, нали? – спокойно уточни Милена.
– Не знам как да живея с това.
– Тя… тя е болна жена психически.
– Разбрах го.
– Разбра го чак когато остана без пари? Без дом? И без секс?
– Е, сексът вече не е аргументът ни така или иначе… и преди това…
– Млъкни! – прекъсна го Милена, без да крие болката си.
– Не искам да чувам колко ти липсвам.
Исках само да застанеш до мен, когато беше трудно.
Но ти избра Уляна.
И беше сигурен, че тя е по-умна, по-хитра, по-важна.
– Защото ти си по-силната, Милена.
Знаех, че ще се справиш.
– Ето тук сбърка, Димитър.
Справих се — но не защото съм силна,
а защото просто нямах повече накъде да падам.
Ти ме предаде.
Не физически — това щях още някак да преживея,
а морално.
Теб те нямаше до мен,
когато крещях отвътре.
Той гледаше в чашата си.
Тя — през прозореца.
Между тях стоеше масата,
захарницата,
два стъклени чаши
и осем години живот.
— Какво искаш сега? — попита тя.
— Да се върна.
— А аз искам най-сетне да спра да се страхувам
да заспивам в празното легло.
Знаеш ли как работи това?
Страх ме е не защото съм сама,
а защото можеш пак да се върнеш —
и аз пак ще повярвам,
а после пак ще избереш нея.
— Няма да се върна,
ако кажеш „не“.
— Тогава слушай внимателно:
Не!
Той стана и си тръгна.
Вече завинаги —
без театралност,
без надежда.
ФИНАЛ:
Месец по-късно Милена седеше при нотариусa.
Подписа документите,
взе папката с бумагите
и въздъхна дълбоко:
Готово!
Свободна е!
Навън слънцето грееше ярко;
колата й блестеше на паркинга;
отвори вратата,
седна вътре
и се усмихна на себе си в огледалото:
Не победителка —
оцеляла!
Не отмъстила —
но излязла цяла от играта!
И изведнъж телефонът звънна — SMS от непознат номер:
„Все още сте ни интересни като инвеститор!
Готовa ли сте за участие в проект в Милано?
С престой на брега.“
Усмихна се широко:
Да!
Готовa съм!
***
Моралът на разказа:
Понякога любовта означава не да държиш здраво —
а просто да пуснеш…
И ако избереш себе си —
не губиш нищо;
най-накрая откриваш себе си!
