Милена държеше телефона до ухото си, очаквайки връзка с нотариуса. Зад нея се хлопна входната врата. Тя се обърна — Димитър стоеше на прага, стискайки в ръцете си нейното колие.
— Не мога да избера между вас, — каза той. — Но ако ти я изгониш — изгонваш и мен.
— Тогава имаш само един изход, — Милена бавно се приближи, погледна го в очите и тихо добави: — Търси къде да живееш. Аз повече няма да деля покрив с предатели.
Той пристъпи към нея, сякаш искаше нещо да каже — и спря. Мълчание. Леко дишане. Един поглед. Но без целувки, без прегръдки, без прошки. Само пауза. Напрегната, силна като изстрел, който никой не направи.
***
Мина седмица. Мълчаливо. Все едно някой беше спрял звука на сериалa. Милена живееше сама в къщата, но във въздуха още се носеше ароматът на лосиона на Димитър и неговото глупаво сутрешно кафе с ванилия. Искаше да изхвърли всичките му вещи, но се удържаше. Не от благородство — просто адвокатът беше казал: „Докато разводът не е подписан, не пипай нищо. Ако стане нередно — той ще подаде насрещен иск.“
Но проблемът не беше във вещите. Вещите могат да се изхвърлят. А това, че той мълчеше — не пишеше, не звънеше, не опитваше да се върне — това беше истинският удар. Толкова лесно? Осем години?
Сутринта ѝ започна с чаша черно кафе и сигнал от домофона.
— Кой е? — уморено попита Милена.
— Куриера съм, — познат глас.
— Димитър, побъркал ли си се? — тя едва не изпусна чашата.
— Не. Просто отвори.
Той стоеше на прага с кутия документи в ръце. Очите зачервени, косата разрошена, тениска с някакъв идиотски анимационен герой. Възрастен мъж в криза.
— Какво е това? — студено попита Милена.
— Подписаните документи. Съгласен съм за развода. Без делба на имущество. Без претенции. Без въпроси.
— Сериозно? — присви очи тя.
— Толкова лесно?
— Това ти го искаше! Ти победи! Честито, Милена.
— Димитър, аз не играя шахмат тук – живея! И ако мислиш това за победа – значи всичко между нас наистина е приключило завинаги! – Милена се обърна настрани, но вътре всичко ѝ се сви.
Той замълча отново; после остави кутията до входа и тръгна към асансьора – без драма; все едно току-що е върнал пратка в „Озон“.
Това беше краят – без сълзи или счупени чинии; дори без „нека опитаме пак“. И така трябваше – стига вече да държи мостове между двама души след като са ги подпалили от двата края.
Два дни по-късно срещна Уляна в супермаркета – точно при щанда с антипасти; нарочно или случайност… Жената бе облечена стилно с нова чанта и поглед победителка.
— Добре се държиш за човек без мъж до себе си… Милена… — подхвана тя докато избираше маслини.
— Държа се добре защото имам реални перспективи вместо вашия начин на мислене.
— Ох недей така язвително… На теб ще ти бъде по-зле! Жени като теб остаряват сами…
