— Онази, в която ти си временно недоразумение, Милена — каза Уляна, докато сваляше обеците си. — Мислиш ли, че той те обича? Момчетата винаги слушат майка си. Просто в момента си полезна. Докато имаш бизнес, докато имаш имоти, докато още не си родила.
Милена се приближи още повече. Вътре всичко кипеше. Тя разбираше, че тази сцена не е просто заради бижутата. Това беше оголеното лице на цялата им история. И на Димитър. И на нея самата. Това винаги е било така, просто отказвах да го видя.
— Имаш ли план? — Милена скръсти ръце. — Искаш да ме измамиш за имотите чрез златното си момченце?
— Не аз. Той — сви рамене Уляна и мина покрай нея, сякаш нищо не се беше случило. — Но му помагам. А какво — нали не е във ваш интерес да ни оставиш с празни ръце, нали?
Милена остана на място. Сърцето ѝ туптеше не в гърдите — а в главата ѝ кънтяха удари. Извади телефона и включи записа. После с дрезгав глас:
— Повтори, моля те. Всичко, което току-що каза.
— О, не — изсмя се Уляна през носа си. — Не съм чак толкова глупава.
— Жалко — Милена вдигна глава. — Но вече всичко е записано отдавна.
Уляна застина на място. За първи път — макар и за секунда — в очите ѝ проблесна страх. И това беше приятно усещане за Милена: почти садистично задоволство.
— Знаех си, че ти не си просто гадина… Ти си гадина с диплома от театрален техникум! — хвърли ѝ Милена и тръгна към другата стая.
Телефонът примигна: „Николай – юрист“. Тя вдигна слушалката.
— Кольо, здравей! Бърз въпрос: ако мъжът ми подаде молба за развод при наличен брачен договор – той няма да получи нищо, нали?
— Милена, шегуваш ли се? Разбира се – нищо! Нито стотинка! Нито един лев! Дори котката няма да може да вземе със себе си, ако тя е записана на твое име!
Милена се усмихна леко; гласът ѝ стана спокоен като след включен климатик в прегрята стая.
— Чудесно! Тогава подготви документите – май ще ни чака интересен май месец!
Тя хвърли поглед към вратата; от коридора се появи Димитър – уморен, необръснат и с поглед на човек, който е чул всичко това… Но мълчеше.
— Отдавна ли си тук? — попита спокойно Милена.
— Отдавна… — тихо отвърна Димитър без да я поглежда.
— И? — повдигна вежда Милена.
— Мамо… иди до колата… Ще поговоря с нея… – каза той и продължаваше да гледа надолу.
Милена пристъпи по-близо – бавно; между тях оставаше само една крачка разстояние… Между тях стояха осем години живот заедно, ипотека, три общи пътувания и една много провалена Нова година в Белене…
— Наистина ли мислиш… че ще можеш да останеш при нея и да излезеш чист от всичко това? – прошепна тя почти.
— Това ми е майка… Милена…
— А аз съм ти жена… Засега…
Той замълча; тя се обърна и тръгна към прозореца.
Отвън някъде клаксон даде сигнал – вероятно такси или новият ѝ живот…
