Милена закопчаваше гривната – онази, с тюркоаза, която ѝ беше подарил Александър. Не любовник – нищо такова. Просто умен мъж, който знае цената на парите и на жените с акъл. Тя оправи косата си, провери обеците в огледалото и вече посягаше към клъчa, когато в стаята влезе Димитър. С виновна физиономия и чанта с торби.
– Уляна ще дойде на вечеря – каза той почти шепнешком, сякаш се опитваше да не наруши вътрешния си покой. Или нечие търпение.
– Димитър, подиграваш ли ми се? – Милена едва не счупи закопчалката на гривната. – Имам среща с клиент след час.
– Казах ѝ, че ще се освободиш. Няма да е за цяла вечер. Просто ѝ липсваш.
– Липсват ѝ моите пари, Димитър – Милена се усмихна кисело, вече раздразнена. – Да не би новият ми кафен сервиз да не ѝ достига за колекцията?
Милена и Уляна не просто не се разбираха. Това беше война с дълга история от фронтове и примирия, където оръжията бяха язвителни коментари, манипулации и постоянното „нали си жена, бъди по-проста“. Аха, по-проста – за да ти е по-лесно да ме търпиш? Не благодаря.
– Тя ти е майка. Опитай… нали знаеш… да бъдеш учтива поне малко – Димитър остави торбите на масата и тръгна към банята като бягаше от бойното поле.
– Учтива? След като ме нарече „търговка на мъже“ на годишнината ни?
– Ами… имаше предвид просто че си прекалено независима…
– Благодаря ти много, Димитър! Сега всичко оправи! – Милена саркастично се усмихна и метна сакото си през рамо. – Нека липсващата майчица почака. Аз излизам.
Тя излезе и затръшна вратата така силно, че дори котката усети напрежението. Колата плавно излезе от двора и за миг ѝ се стори, че всичко е останало зад гърба ѝ. Но това беше затишие пред много бурен щурм.
Когато се прибра по-късно от очакваното, Милена веднага усети нещо нередно. Светлината в спалнята беше включена. А аз я изгасих със сигурност…
Свали обувките си тихо премина през коридора и застина на прага. Уляна стоеше пред огледалото. На ушите ѝ бяха онези обеци със смарагди, които Милена пазеше заключени в кутията си за бижута. В ръцете държеше колието.
– Неочаквано се върна – каза свекървата без да се обръща; гласът ѝ бе леден като в евтин криминален роман.
– Какво правиш по дяволите? – проговори Милена бавно, контролирайки всяка мускулче на лицето си да не изкрещи.
– Пробвам ги. Така или иначе почти не ги носиш… А пък на мен ми стоят добре! Нали?
Уляна се обърна; усмивката ѝ беше като на човек, който отдавна живее в главата ти без никакъв наем.
– Това са моите вещи! Това е скъпо колие което аз…
– Което купи с парите „инвестирани“ от моя син между другото! И аз имам право! Нали сме семейство!
– Ти съвсем си полудяла! Какво семейство?
