Но леля Таня, сестрата на мама, имаше Милко, по-малкия братовчед на Мила. Тя често оставаше с него, играеше и го хранеше. А той беше толкова забавен, малък!
— Махай се — заяви ѝ от вратата Полина, — ти си лоша! Иван погледна объркано към Мила — какво да прави, трябва да тръгва за работа! Мила се усмихна, незабелязано махна с ръка на главния лекар — тръгвайте спокойно. И към Полина: — А ти откъде разбра? Че съм лоша. Наистина вчера ме наказаха на работа и ме пратиха тук, а аз не исках. Казаха ми да готвя, а аз не умея. Може би наистина ще си тръгна, добре ли е така, Полина? По-добре ще си отида у дома.
Полина се смути и огледа — татко вече беше излязъл. Не й се стоеше сама тук. Добре де, нека тази грозна леля остане.
Вечерта Иван се прибра у дома, а на масата имаше вечеря. Полина беше весела и дори не кашляше. Само че цялата беше в брашно — с тази медицинска сестра бяха правили манти. На следващия ден баба пристигна и Мила се върна на работа. Но явно тази добра леля бе оставила следа в душата на Полина. И когато Иван пак помоли да изпратят някого при тях, Полина настоя: — само Мила да дойде, тя е добра! Мила и Полина станаха големи приятелки. Полина галеше белезите по бузите на Мила и питаше: — а защо са така? — Не слушах мама — отговаряше Мила. — А аз нямам мама — тихо и объркано каза Полина, — тя е на небето. А веднъж сподели: — знаеш ли, Мила, приличаш ми на мама; тя също ме целуваше по бузките и ме прегръщаше така… помня го! И галеше с малките си ръчички бузите на Мила: — ще те лекувам и всичко ще мине!
Мила гледаше в огледалото учудено – майка ѝ толкова дълго се опитваше да излекува белезите от изгарянето ѝ… А сега сякаш сами започваха да избледняват. А всеки път Полина казваше: – ще изгладя бузките ти и още повече ще приличаш на мама!
