— Мила! В пета стая сложи системата, от осма събери гърнетата. И по-бързо, трябва още закуската да разнесеш, а в трета спешно смени чаршафите! — нареждаше старшата медицинска сестра Надежда. — И по-бързо, Мила, скоро е визитацията, хайде, хайде, не се бави!
Момичето кимна послушно: — Добре! — и повлече системата към петата стая. Всъщност истинското ѝ име беше Мила. Майка ѝ се беше обадила в лекарската стая още първия ѝ работен ден и помолила да извикат Мила. Оттогава всички така я наричаха – кратко и удобно. А тя не се сърдеше. Мила беше още съвсем млада – най-младата сестра в отделението. Живееха само двете с майка ѝ; така я наричаше мама още от малка. Мила беше много състрадателна и безкрайно добра. Като малка раздаваше играчките си на всички деца в двора и казваше: — Бели, бели, не цапай, ето ти играчка, на Мила има още, бели! После родителите носеха на майка ѝ: Вашата дъщеря Мила ни даде формичките си за пясък – вземете нашите обратно, Живко вече си поигра с тях.
Мила се тревожеше за всички – за нечия баба например, която едва ходеше и носеше тежка чанта. Тогава тя и майка ѝ изпращаха развълнуваната старица до вкъщи, а Мила гордо носеше скромните покупки вместо нея. Притесняваше се за приятеля си Радослав – че си е ожулил коляното – и му слагаше листче живовляк на раната докато той ревеше с цяло гърло. Веднъж майката сложи каша да се вари и излезе от кухнята; Мила реши да погледне какво става, качи се на пръсти и дръпна тенджерата към себе си от котлона. Тенджерата се килна и падна право върху Милa – по бузите и шията ѝ изгоряло! — Мамо, боли ме! — викала тогава тя през сълзи. Майката притичала веднага; кашата залепнала по кожата й и парела страшно! На Милa ѝ провървяло – оцеляла е. Но белезите от изгарянето останали завинаги по бузите и шията й.
И така вече почти година Мила работеше като най-младата сестра в болницата и учеше вечер в медицинския колеж. Тя много-много се стараеше – имаше толкова хора на които трябваше да помогне навреме…
